Настани се на дивана с бира и сандвич и започна да гледа старите репортажи на Дарси. Очакваше да са скучни, но тя го накара да се усмихва и смее с побърканите ситуации, в които попадаше. Той гледаше опита й за интервю с бременния хипопотам в зоологическата градина в Бронкс, когато най-накрая заспа.
И сънува Дарси.
Като се събуди, телевизорът го поздрави с прашене и снежинки. Изключи го заедно с видеото, отбелязвайки колко е часът. Шест и четиридесет следобед. По дяволите. Щеше да закъснее за всекидневните нощни срещи в седем часа. Обади се в офиса, но Шон го изненада, като му каза да си вземе няколко дни почивка.
— Вече подписа ли договора? — попита Шон.
— Не, сър. Ще се погрижа за това. — Остин затвори и зарови из документите си докато не намери договора от ДВК. Странен параграф се наби в очите му. Защо да не попита Дарси за това? Все пак знаеше къде ще бъде тя през нощта.
Прослушването за ДВК беше насрочено да започне в десет вечерта, така че Остин пристигна в девет. Той плъзна два заострени кола във вътрешния джоб на якето си. Това и сребърното разпятие под ризата му щяха да са достатъчни за защита.
Той се поколеба пред входа. Неоновите букви ДВК светеха над главата му. Действай нормално, предупреди се той. Ти не знаеш, че вампирите съществуват. Ти си глупав невинен човечец. Аха, чувстваше се като овца, влизаща в бърлогата на лъв.
Остин бутна вратата и влезе. Декорът във фоайето беше драматичен, направен в нюанси на черно и червено. Няколко мъже се излежаваха в червени кожени столове. Погледнаха го и се намръщиха, а той се отправи към рецепцията. Момичето бе облечено в тон със стаята — с черни дрехи и червен шал около врата. Дори косата й беше боядисана черна с блестящи червени кичури. Тя оформяше лакираните си в червено нокти с пиличка.
— Добър вечер.
Без да го поглежда, жената посочи към папката с листа.
— Ако сте тук за прослушването, запишете се — започна тя с носов глас.
— Дойдох да се срещна с Дарси Нюхарт.
Тя погледна нагоре и се намръщи.
— Какво правите тук?
— Трябва да се видя с Дарси Нюхарт. По бизнес въпрос. — Той й посочи кафявия плик в ръката си.
— Но вие сте… — Тя затвори уста, очевидно осъзнавайки, че не трябва да признава, че тя не е толкова жива, колкото беше той. — Ъъъ, добре. Офисът й е надолу по коридора. Петата врата отдясно, точно преди да стигнете до записващото студио.
— Благодаря. — Остин тръгна надолу по коридора, абсолютно сигурен, че всеки един вампир във фоайето го зяпаше в гръб. Почука на вратата. Никакъв отговор.
— Госпожице Нюхарт? — каза той, отваряйки вратата. Нямаше никой, макар че книжата по бюрото й сочеха, че е била доскоро тук. Шмугна се вътре и затвори вратата. Стаята представляваше малък офис — без прозорци, с вехто бюро и остарял компютър. Двата стола, поставени пред бюрото изглеждаха сякаш са били пенсионирани от някой стар хотел.
Блуждаещият му поглед се спря на голяма картонена чаша върху бюрото й. Тя беше с непрозрачен пластмасов капак, в чийто център имаше дупка, където бе пъхната сламка. Беше почти празна. И леденостудена. Това беше добре. Кой вампир ще иска кръвта си студена? Вдигна чашата до носа си и помириса. Шоколад? Имаше и друг аромат, макар да не беше сигурен какъв е, но шоколадът определено се усещаше. Той се ухили. Тя трябваше да е жива. Все пак, щеше да пробва, само за да е сигурен. Засили се да махне капака.
Вратата се отвори. Дарси Нюхарт влезе в стаята и след това спря рязко. Устата й се отвори. Неговата също, а той дори нямаше извинение за изненадата си. Но беше забравил колко силно го привлича тя. Физическата му реакция беше незабавна, карайки сърцето му да препуска и слабините му да се подуят.
Косата й беше пусната до раменете. Беше облечена в свободни панталони в цвят каки и синя тениска, която перфектно очертаваше гърдите й. Блузката беше лишена от каквито и да е смислени изрази като „Горещо маце“, което в нейния случай щеше да е прекалено нелепо.
— Добър вечер. — Той се фокусира върху лицето й, за да спре влюбените погледи, които отправяше към страхотното й тяло.
— Здравейте. — Бузите й порозовяха. Тя бавно затвори вратата. — Малко съм изненадана, господин Картрайт. — Погледът й попадна върху чашата в ръката му и лицето й пребледня.
— Съжалявам. — Той сложи капака обратно и остави чашата на бюрото й. — Със сигурност ухае много добре. Шоколадов млечен шейк?
— Не точно. Аз… — Тя забърза напред, грабна чашата и я изхвърли в коша. — Аз съм… алергична към лактоза. Ще искате ли нещо за пиене, господин Картрайт? — Дарси посочи към вратата. — Мога да ви взема…