Възможно ли бе Шана да е права? Имаше ли фракция от миролюбиви вампири, които бяха против нараняването на хора? Остин се излегна назад в дивана, прокарвайки ръце през косата си. Преди винаги всичко изглеждаше ясно. Имаше добри и лоши момчета, и се предполагаше, че добрите трябва да спечелят. Когато работеше в Прага, лошите бяха онези, които се стремяха да избият невинни хора заради расата или религията им. Избиването на невинни ги правеше лоши. Просто и недвусмислено. Без въпроси и без съжаление.
Сега, врагът беше вампир, който избиваше невинни хора за храна и удоволствие. Трябваше да е просто и недвусмислено. Те бяха демони, които заслужаваха да умрат.
Но това беше преди да знае каквото и да е за тях. Роман Драганести щеше да се жени. Как можеше демон да се влюби? Ако те бяха зли, как можеше някои от тях да пият кръв от бутилка, да си намират работа и да гледат сапунени опери по телевизията? Колкото повече научаваше за тях, толкова по-човечни му изглеждаха.
Той простена и бавно се придвижи към леглото. Може би нещата щяха да придобият някакъв смисъл след малко сън.
Остин се събуди в късния следобед на петъка и изяде купа със зърнена закуска, докато привършваше с гледането на последните видеозаписи. Дарси беше направила репортаж за 103-тия рожден ден на Мейбъл Бринкли от Бруклин. Мейбъл беше въртяла незаконен бар през 20-те години на миналия век и бе надживяла шестима съпрузи. Тайната й за дълголетие беше глътка „Уайлд Търки“8 всеки ден. После Дарси бе отразила състезание по надяждане с каноли9 в Малка Италия, женски конкурс за красота в Куинс10 и погребението на горката Мейбъл, след като беше починала в леглото на петдесет и две годишен кубински учител по танци.
Уви, Хектор бил специализиран в румбата, но не и в оказването на спешна помощ. Остин винаги откриваше, че се усмихва по време на репортажите на Дарси. Без съмнение шефът й даваше най-неприятните истории, но тя винаги успяваше да се справи с тях с умение и чар. Не беше чудно, че всички в станцията я обичаха.
В тялото на Остин се разля вълна от ужас, когато осъзна, че последният запис не съдържа репортажи на Дарси. Това бяха други репортери с истории за нейното изчезване. Те показваха вампирския клуб и алеята в Гринуич Вилидж, където беше видяна за последно. Дори бяха фокусирали камерите върху тъмните петна от кръв върху земята. Кръвта на Дарси.
Представител на полицията потвърждаваше, че на мястото е бил открит голям нож и кръвта по него принадлежи на Дарси. Всички интервюта с децата вътре в клуба бяха еднакви. Те вярваха, че тя е била нападната от истински вампир.
Остин скочи на крака и започна да обикаля из апартамента. Трябваше да вземе копия от полицейските доклади, да разпита и оператора й. Разбира се, най-лесният начин да получи отговори беше да попита самата Дарси, но това щеше да развали прикритието му. Как можеше да остане да живее сред вампири, ако беше атакувана от някого от тях? И защо един вампир би намушкал жена, вместо да пие от нея? Нямаше никакъв смисъл, по дяволите. А представата как някой намушква Дарси с нож, накара кръвта му да кипне.
Телефонът иззвъня и той се хвърли към него, като се надяваше, че е Дарси.
— Здравей, Остин. Наслади ли се на почивния си ден? — попита Ема.
— Предполагам. — Ако знаеше как да си почива.
— Добре, чудех се дали искаш да дойдеш с мен довечера в Сентрал парк?
Тя искаше да ловува? В превъзбуденото състояние на Остин, малко действие звучеше добре. И може би щяха да хванат вампир, който знае местонахождението на Шана.
— Да. Ще бъда там.
В полунощ, той се срещна с Ема в Сентрал парк при входа за зоологическата градина, близо до магазина за сувенири. Револверът в раменния му кобур беше зареден със сребърни куршуми. Нямаше да убият вампир, но със сигурност щяха да го наранят и забавят. Достатъчно, че да може Остин да му зададе няколко въпроса. И в името на сигурността, Остин беше натъпкал няколко дървени кола във вътрешния джоб на тънкото си яке. Дървените колове на Ема бяха в чантичката, провесена на рамото й.
Тръгнаха на север по тухлената пътека.
— Гарет върна договора си на госпожа Стайн днес — заговори тихо Ема, докато оглеждаше горичката от ляво. — Госпожа Стайн беше притеснена, че още не си върнал твоя.