Остин вървеше от дясната й страна и изучаваше района отдясно.
— Върнах го миналата нощ в ДВК.
— Какво? — препъна се Ема. — Отишъл си в ДВК през нощта?
— Аха. Те ме наемат, за да участвам в шоуто, така че реших, че това е основателна причина да отида там. А и се предполага, че съм в неведение за вампирите, така че защо да избягвам мястото? Изглеждаше като отлична възможност да ги проверя.
— Така е, но небеса, Остин, можеше да е опасно. Опита ли се някой от вампирите да ти скочи?
— Не.
— Добре, кажи ми повече. Как изглежда мястото?
— Изглежда някак… нормално.
— Какво направи.
Остин сви рамене.
— Върнах договора на директора на риалити шоуто.
— Как се казва той? Вампир е, нали?
— Не, тя е човек. И името й е Дарси Нюхарт. — Остин се поколеба, след което реши да се изповяда. — Тя е мистериозната жена.
Ема ахна.
— Онази, на която направи стотина снимки? — Младата жена се засмя. — О, това е безценно. Тя ли е директорът ти?
— Да.
— И си сигурен, че е човек?
— Да. Определено.
— Как може да си сигурен?
— Имаше шоколадова напитка на бюрото си. И има пулс.
— Тя ти позволи да й напипаш пулса? — Ема го заразглежда отблизо. — Още си поразен от нея, нали?
Повече от всякога. Остин продължи да върви. Пътеката се разклони и той посочи към левия път, който водеше нагоре.
— Нека да минем оттук.
Ема вървеше до него.
— Какво чувства тя към теб?
Той сви рамене. Знаеше, че изпитва желание, но не беше склонна да го сподели. Или да признае, че е хваната в капан във вампирския свят.
— Намуцуняса ли я вече?
Той направи гримаса.
— Какво е това? Звучи малко гадно.
Ема се изкикоти.
— О, сигурна съм, че ще е така с теб.
Той я бутна по рамото. Тя се препъна настрани със смях.
— Само те попитах дали си я целунал.
— Ах. — В такъв случай, той определено я беше намуцунясал. И изобщо не беше гадно.
— Е? — Ема забърза крачките си, за да върви заедно с него. — Целуна ли я?
— Уповавам се на Петата поправка.
— Целунал си я!
— Не съм казал това.
Тя изсумтя.
— Да се уповаваш на Петата поправка е все едно да признаеш вина.
— Тук сме невинни, докато не се докаже вина. Вие британците сте наобратно.
Тя се ухили.
— Но аз съм права, нали? Ти си я муцунясвал?
Той продължи да върви.
— Трябва да внимаваш, Остин. Какво наистина знаеш за нея, освен факта, че общува с врага?
— Правя малко проучване за нея. И освен това, ние имаме… връзка. Мога да вляза в ума й много лесно, и повярвай ми, там няма никакво зло.
— Мразя да ти развалям настроението, но ако знае, че четеш мислите й, може да манипулира какво да виждаш.
— Тя не знае, че съм прониквал в мислите й. Напълно невинна е. — Остин спря и погледна надясно. На слабата светлина, той можеше да види очертанията на дървета и един голям камък. — Като говорим за невинни, чу ли някой да плаче?
— Не съм сигурна. — Ема се завъртя и огледа заобикалящата ги среда.
Остин се заслуша внимателно, но успяваше да долови само шумоленето на листата от вятъра и напрегнатото дишане на Ема. Затвори очи и се концентрира. Нападателят лесно можеше да заглуши виковете на жертвата си, но тя все още можеше да вика в ума си. Преди време в Източна Европа, беше намерил група жени и деца в подземна зала за мъчения, като се беше настроил да долавя мълчаливите писъци от вътрешна болка.
О, боже, помогни ми!
— Ето там. — Остин посочи големия оголен гранитен блок. От отдалечената страна бе нападната някаква жена. Извади револвера си и даде знак на Ема да отиде надясно. Тя тръгна тихо, издърпвайки дървен кол от чантата си.
Той се придвижи покрай скалния блок, но спря, когато чу женско скимтене. Страхотно. С неговия късмет щеше да попадне на двойка любовници. Той скочи иззад камъка, насочил пистолет към тях. Майко мила, това беше нещо истинско. Два мъжки вампира бяха приковали жена към камъка. Единият я хапеше по врата, другият издърпваше панталоните й надолу по краката. Копелета!
— Освободете я! — Той се приближи бавно, пистолетът му не помръдваше.