Той се прозя, докато прокарваше ръце през рошавата си коса. Нощните смени не му позволяваха да се грижи за обикновените неща, като прическата. И все още не спеше добре през деня. Мониторът се размаза пред уморените му очи. Нуждаеше се от кафе, затова се отправи към стаята за почивка.
— Добър вечер, Остин. — Ема седеше на малката кръгла маса, хапваше нискомаслено кисело мляко и го наблюдаваше със светлите си дяволити очи.
Трябваше да има закон срещу очебийната бодрост на работното място. Спретнатата й изгладена жълта риза му напомни, че изглежда така, сякаш е спал със своите смачкани дрехи. Макар че в интерес на истината изобщо не бе спал много. Промърмори й нещо в отговор и напълни една чаша кафе.
— Бедният човек, изглеждаш ужасно — продължи Ема с отчетлив британски акцент.
Той изсумтя, твърде уморен, за да участва в словесен двубой. Освен това, тя винаги печелеше.
— Защо си тук толкова рано?
Ема облиза и последното кисело мляко от пластмасовата си лъжица.
— Исках да започна по-рано със снощните полицейски доклади. Мисля, че попаднах на нещо.
— Какво?
— През последните месеци е имало няколко обаждания в полицията от Сентрал парк. Обаждащият се, казва, че е видял как нападат някого, но когато полицията пристига, не успява да намери никой, който да знае нещо.
Остин се намръщи.
— Не е кой знае какво. Може някой да се е пошегувал.
— Или може да е истина. — Ема насочи лъжицата към него, за да подчертае думите си. — И хората, които са се обадили, да не си спомнят нищо, защото спомените им са били изтрити от вампири.
— Ами… предполагам. — Контролът върху ума бе способност на вампирите. Точно затова екипът на операция „Колове“ беше толкова малък. Всички се нуждаеха от известна психична сила, за да се противопоставят на вампирския контрол. Нямаше начин да се борят срещу някое същество, ако то можеше просто да си играе с ума им. Доколкото Остин знаеше, двамата с Шон бяха най-силните членове на екипа в това отношение.
— Само помисли. — Ема хвърли празната кофичка от кисело мляко в кошчето. Перфектен удар, разбира се. Тя работеше за МИ6, докато Шон не бе уредил да я преместят преди седмица. — Ако беше гладен вампир, не би ли отишъл на лов за жертви в място като Сентрал парк?
— Предполагам. — Остин отпи от кафето си.
— Затова снощи отидох да огледам.
Той преглътна.
— Отиде сама?
— Да. Ти ходиш да наблюдаваш сам. Защо аз да не отида?
— Защото да отидеш на лов за вампири в Сентрал парк не е наблюдение. Можеше да попаднеш на някого от тях.
Тя извъртя очи.
— Това беше идеята. Не се тревожи. Имах няколко кола в себе си.
Остин изсумтя.
— Не си ли чела докладите? Тези вампири са супер бързи и силни.
Тя се отправи към хладилника и извади бутилка вода.
— Мога да се грижа за себе си.
— Знам. — Веднъж я бе взел на тренировка и накрая се бе озовал проснат по гръб с кръжащи около главата му звездички. — Но не мисля, че трябва да ходиш сама.
— Защо не? — Тя отвори капачката на бутилката. — Те най-вероятно търсят сами жени.
— Чакай малко. Да не би да се предлагаш за примамка?
Тя сви рамо и отпи глътка вода.
— Ако мога да примамя един, ще го убия. Нали това е мисията ни?
— Ами ако те нападнат едновременно? Прекалено е опасно.
— Не трябваше да ти казвам — въздъхна Ема и му хвърли обиден поглед. — Мислех, че ще разбереш.
По дяволите. Трябваше да й каже, че е безотговорна и луда, но мразеше да бъде прям с жена. Освен това, вампирският й лов звучеше като нещо, което той самият би направил.
— Ще кажеш ли на Шон? — попита тя.
Шефът им вече беше бесен заради предстоящия брак на дъщеря си и Остин не умираше от желание за наказание.
— Ще трябва да помисля. Видя ли вампири снощи?
— За съжаление, не.
— Добре. Ние сме само петима и не можем да си позволим да те загубим, така че мисли, преди да се правиш на героиня — завърши Остин и се запъти обратно към бюрото си. Луда жена, да лови вампири съвсем сама.