Николай Райнов
Вампирова булка
Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, на третата минавало вече времето. Царицата все думала на мъжа си:
— Хайде да женим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее — минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
— Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома — все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
— Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
— Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, па погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
— Тя пък е зелена — прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, па проводил скороходци и до околните царства с поръка — навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци — да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг — другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А малката не поискал никой: всички казвали, че е още малка, та не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за най-малката момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца с голямо учудване, а някои — дори и със страх: никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още почуден бил човекът, който излязъл из колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, свила и кадифе; половината му лице било бяло, а половината — черно; едната му ръка била бяла, а другата — черна. Той слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, възлязъл по стълбите и отишъл право в чертога, дето било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
— Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, дето половината година е ден, а половината — нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината — бяло; че едната ми ръка е черна, а другата — бяла; че едното ми око е черно; а другото — бяло. С черното око аз виждам всичко, що става денем, а с бялото — нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички, които били в чертога, се смутили, като видели тоя тайнствен княз и чули думите му. Царят и царицата се спогледали; царицата пошепнала на дъщеря си:
— Дъще, недей го взема: виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не щат такъв зет. Той почакал, па рекъл:
— Аз ида от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
— Ще трябва, светъл княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я: попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
— Почакай малко, светъл княже — рекъл той, — докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
— Добре — отговорил сватовникът. — Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако ли не щете да ми я дадете, нека изсвирят с абаносови рогове. Аз ще си отида и подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята, ако чуя сребърни тръби; а чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.