— Царю честити — рекла магьосницата, — това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това, което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
— Кажи да видим! — казал царят. — Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
— Има — рекла бабата — в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казвал за него.
— Как може — рекъл той — птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
— Нали ти казах, царю честити — рекла бабата, — че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
— Може ли такова нещо? — престорил се на учуден царят, — Мигар се е чуло и видяло — птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
— Как да не може? — рекла бабата. — Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако син ми е наистина оживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде, каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, па го турила в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, та заспива: а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, дето й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
— Защо ти трябвам? — запитал я той.
— Искам да ми донесеш разсънно биле — рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Булката хапнала малко от тревата, когато се мръкнало, и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, дето я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
— Кажи ми, птиченце — попитала го тя, — къде е сега мъж ми и какво прави!
— Мъж ти — рекло птичето — е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
— Къде е сега син ми, птиченце? — запитала отново бабата. — В коя земя е?
— Ти имаш двама сина — отвърнала птичката, — но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си, в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
— Ами кажи ми, птиченце — рекла пак магьосницата, — как мога да прокудя арапката от царството на Смъртта и да се върна там, дето живеех преди години?
— Не знам — рекло птичето. — Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница и поръсила храненицата с някаква магьосана вода, па рекла:
— Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си турила под езика люспата, подарена от змийския цар, и станала невидима, па излязла подир бабата. Магьосницата се завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, та оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото; и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала; прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали — да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види някой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
— Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от свила, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята; половината му лице било бяло, а половината — черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Той попитал бабата защо го е повикала.