— Виках те, синко — рекла тя, — да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш — било на баща си, било на брата си, — кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
— Добре — казал вампирът. — Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, дето са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
— Ще му кажа — рекла бабата. — А на баща ти какво да кажа?
— На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види де е царицата и какво да стори, за да си добие отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
— Хубаво — рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца — от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата, бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клони тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала вкъщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата си, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
— Кажи ми, птиченце — запитала го магьосницата, — къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите.
— Ще го намериш при камъка, дето стои ни на небе, ни на земя — отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
— Ти ме излъга, птиченце — рекла му тя, — и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той, па ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
— Аз не обадих на бабичката де е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й — царят — я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си турила на ухото раковината — да види какво става в най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, дето е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златния кърчаг, в който имало малко от благословената вода, и хвърлила свилената връв, подарена от слепока. После почнала бързо-бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото: там си турила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Тя стигнала среднощ в царството на Смъртта и минала през скалите, та влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
— Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми обади. Защо я криете? Защо не ми казвате?
— Никой не е дохождал, синко — заговорила вампировата майка. — Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
— Лъжеш, криеш! — развикал се вампирът. — Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
— Не сме я никъде скрили — почнала да се оправдава арапката. — Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил тогава и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото, па си влязъл в стаята. Той си съблякъл дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един лист на едната му рана и на главата му олеква: болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце — да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана: и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл: