— Побързай — ела тук — каза той. — Студено ми е!
— Само минутка. Не искам да ме видиш гола.
— Не мога да те видя! Едва виждам ръцете си!
— Е, чакай секунда.
Взех дрехите на Тревър Мичел в ръцете си. Пуловера му, V-образната блуза, хахитата, чорапите, и бельото. Взех силата му. Маската му. Целият му живот. Какво трябваше да направи момиче с това?
Това момиче побягна. И бягах толкова бързо, както никога до сега. Сякаш се бях упражнявала всеки ден в училище. Ако Г-н Харис можеше да ме види сега, със сигурност щеше да ме включи в отбора по бягане.
Прилепите също отлетяха, сякаш бяха в синхрон с моите движения. Бързо достигнах къщата, с принадлежностите на Тревър в ръце. Снобите, пиещи на задната веранда, бяха прекалено заети да си бъбрят за празните животи, за да ме видят как изпразвам торба пълна с бирени кутийки и напъхвам вътре дрехите на Тревър.
Внесох торбата вътре и хванах стъписаната Беки за ръката. Тя тъкмо носеше бира до маса с играчи на покер.
— Къде беше? — изпищя тя. — Никъде не можах да те намеря! Бях принудена да сервирам на тези откачалки! Напред назад — бира, чипс, бира, чипс. А сега и цигари! Рейвън, от къде за Бога да намеря цигари?
— Забрави за цигарите! Трябва да бягаме!
— Хей, захарче, къде са тези бисквитки? — настоя пиян атлет.
— Барът е затворен! — изкрещях в лицето му. — Хубавото обслужване изисква хубав бакшиш!
Взех печалбата му от покера и я напъхах в чантата на Беки.
— Време е да тръгваме! — казах, дърпайки я.
— Какво има в торбата? — попита.
— Боклук, какво друго?
Избутах я през входната врата. Едно от предимствата да нямаш приятели е да няма на кой да казваш „чао“.
— Какво стана? — продължи да пита тя, докато я дърпах през градината. Нейният десетгодишен пикап стоеше накрая на улицата, чакайки ни като база. — Къде беше, Рейвън? Имаш листа в косата.
Изчаках докато бяхме на половината път до вкъщи, преди да се обърна към нея с огромна усмивка и да изкрещя.
— Изчуках Тревър Мичъл!
— Какво направи!? — изкрещя обратно, като едва не кривна от пътя. — С кой?!
— Изчуках Тревър Мичъл.
— Не, не си! Не, не можеш! Не, не би могла!
— Не, имам в предвид метафорично. Прецаках го толкова лошо, Беки, и имам дрехи, за да го докажа! — и ги изкарах от торбата една, по една.
Смеехме се и крещяхме, докато Беки не зави зад ъгъла към Хълма Бенсън.
Някак Тревър щеше да намери обратния път през мрака. Но нямаше да носи богаташките си дрехи, за да се прикрие. Щеше да е гол, замръзнал, сам. Щеше да покаже кой всъщност е.
Щях да помня моят Супер Шестнадесети рожден ден до края на живота си, а сега и Тревър Мичъл също щеше да го помни.
Докато пътувахме по безлюдния селски път, който лъкатушеше около Хълма Бенсън, фаровете осветяваха страшните дървета. Молци атакуваха предното стъкло, сякаш се мъчеха да ни предупредят да хванем друг път.
— Имението е напълно тъмно — казах, когато го доближихме. — Искаш ли да спрем, за да го огледаме?
— Рожденият ти ден свърши — каза Беки с изтощен глас, придържайки крака си на газта. — Ще спрем другата година.
Изведнъж фаровете осветиха фигура, стояща на средата на пътя.
— Внимавай! — изкрещях.
Мъж със снежнобяла кожа и остра черна коса, облечен с черно наметало, черни джинси, и черни Док Мартинс, бързо вдигна ръка да предпази очите си — очевидно от светлината на фаровете, а не от внезапния сблъсък с пикапа на Беки.
Беки наби спирачки. Чухме глух удар.
— Добре ли си? — изплака тя.
— Да. А ти?
— Ударих ли го? — изпищя тя, паникьосано.
— Не знам.
— Не мога да погледна — каза тя, скривайки глава под кормилото. — Не мога! — започна да плаче.
Изскочих от пикапа и плахо тръгнах към предницата, страхувайки се от това, което мога да видя, лежащо на пътя.
Но нищо не видях.
Проверих под пикапа и търсих следи. Един по-близък оглед и забелязах кръв, разпръсната по решетката.
— Добре ли си? — извиках.
Но отговор не последва.
Взех фенер от жабката на Беки.
— Какво правиш? — попита тя, загрижено.
— Търся.
— Какво?
— Имаше малко кръв.
— Кръв? — изплака Беки. — Убих някой!
— Успокой се! Може да е било елен.
— Елените не носят черни джинси! Ще се обадя на 911!
— Давай — но къде е тялото? — оспорих я. — Не караше достатъчно бързо, за да го изстреляш в горите.
— Може би е под пикапа!
— Вече проверих. Вероятно просто го удари и той си е заминал. Но искам да се уверя.