Беше кулминацията, която всички чакаха: Бялото бельо Келвин Клайн на Тревър залепено за шкафчето ми. Бележката под него гласеше: „БЯЛОТО Е ЗА ДЕВСТВЕНИЦИ, НАЛИ ТРЕВЪР?“
Щеше да стои там известно време. Всички го видяха. Абсолютно всички!
— Рейвън, ти повреди училищна собственост, — крещеше ми директор Смит по-късно същия ден. Била съм в кабинета му толкова много пъти, че беше все едно виждах стар приятел.
— Тези шкафчета са тук от цяла вечност, Франк, — отговорих аз. — Може би е време да кажеш на ръководството, че имаме нужда от нови.
— Не мисля, че виждаш колко сериозно е положението, Рейвън. Съсипа шкафче и изложи честта на ученик.
— Каква чест? Попитайте мажоретките и половината военен клуб колко пъти ги Тревър е излагал тях!
Директор Смит тропаше с молива си в яростта си.
— Трябва да те запишем на нещо, Рейвън. Някой клуб, към който можеш да принадлежиш, нещо, което ще ти помогне да намериш приятели.
— Има ли някакви места в клуба по шах? Или в този по математика? — попитах саркастично.
— Има и други занимания.
— Можете ли да ми гарантирате място при мажоретките? Разбира се, ще трябва да нося черна надиплена пола.
— Това е нещо, в което трябва да се пробваш. Обзалагам се, че ще си много добра.
— Очевидно почетните ученици, като Тревър, много уважават мажоретките.
— Рейвън, гимназията е труден период за повечето деца. Просто така стоят нещата. Дори хората, които изглеждат така сякаш се чувстват на място, всъщност не се чувстват така. Но ти имаш толкова възможности. Имаш въображение. Умна си. Ще го разбереш. Само не повреждай повече шкафчета, докато търсиш отговорите.
— Разбира се, Франк — казах аз, взимайки пропуска за наказание. — Ще се видим скоро.
— Не прекалено скоро, нали, Рейвън?
— Ще се опитам да не ти създавам много работа, — казах и затворих вратата.
На следващия ден забелязах нещо на шкафчето си, което не бях закачила аз. С черна боя беше написано: РЕЙВЪН Е УЖАС!
Усмихнах се. Много умно, Тревър. Наистина умно. Почувствах нещо топло вътре в мен. Това беше първият път, когато той ми правеше комплимент.
Глава 7. Честит Хелоуин
Хелоуин. Любимият ми ден в годината. Единственият ден, в който се вписвам. Единствения, в който всеки ме приема и ми прави комплименти, и дори бивам награждавана от щедрите съседи, които не мислят, че съм прекалено голяма да празнувам — или по скоро ги е страх да видят какви ще са номерата ми. Но тази година реших, че наистина искам да нося костюм. Пазарувах в магазини, в които по принцип не бих влязла и заех някои неща от майка ми. Вързах косата си на опашка с розови панделки и облякох мек, бял, кашмирен пуловер и розова поличка за тенис. Придадох си естествен блясък с пудрата и ружа на майка ми и сложих меко розово червило. Дори носех тенис ракетата на баща ми. Обикалях къщата и повтарях неща от рода на: „Скъпа мамо, ще се прибера вкъщи след урока ми по тенис!“
Загубенякът не ме позна, когато минах покрай него в кухнята. После ченето му увисна, когато разбра, че това съм аз, а не съседското дете, искащо захар.
— Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… добре — каза той, облечен като бейзболен играч. Помислих, че ще повърна в същия момент.
Родителите ми искаха да ни снимат. Иди ги разбери. Държаха се така, сякаш щях да ходя на бал. Позволих им да направят само една снимка. Помислих, че баща ми най-накрая трябва да има моя снимка, която гордо може да окачи в офиса.
По-късно Беки и аз обядвахме в стола. Всички ме гледаха, сякаш бях новото момиче. Наистина, никой не ме позна. Отначало беше забавно, но после стана досадно. Зяпаха ме, когато бях облечена в черно. Зяпаха ме, когато бях облечена в бяло. Не можех да спечеля! Тогава Тревър дойде в стола, облечен като Дракула. Косата му беше зализана назад, и носеше черно наметало. Имаше пластмасови зъби и горещо-червени устни.
Стоеше с Мат, докато обикаляше да ме намери. Искаше да набие новия си вид в лицето ми. Мат най-накрая ме посочи и Тревър замръзна. Гледаше ме дълго и строго, от горе до долу. Никога не го бях виждала да ме зяпа така преди. Беше все едно си бе паднал много по мен, докато оглеждаше белия ми пуловер и естествения блясък.
Помислих си, че със сигурност ще дойде и ще каже нещо тъпо, но вместо това седна на другия край на стола с гръб към мен. Дори си тръгна преди мен. Бях се освободила от него! Но грешах. Знаех си, че примирието ни няма да трае дълго.
Моята малка тиквена кошничка бе почти пълна със Смартис, Сникерс, Мери Джейн, Джоли Ранчерс, Двойна дъвка, и още много вкусни лакомства. И най-важното — пръстени във формата на паяк и временни татуировки. С Беки обиколихме града и сега се чудехме какво ни очаква на вратата на мистериозното Имение. Пазехме най-хубавата къща за накрая. Очевидно всички останали също.