Спрях се на алеята и погледнах обратно към Имението. Видях тъмна фигура, гледаща през таванския прозорец. Беше ли Готическият Мъж? Бързо спрях да се въртя и се загледах обратно, но там нямаше друг, просто повея на черното перде.
Току-що бях преминала през желязната врата, когато страшен вампир в червено Камаро спря на завоя.
— Искаш ли превоз, малко момиченце? — попита Тревър. Мат Фермера седеше удобно зад волана.
— Майка ми изрично ми е забранила да говоря с непознати — казах, отхапвайки си от Мери Джейна. Не бях в настроение за сблъсък с Тревър.
— Не съм непознат, скъпа. Не си ли малко големичка да обикаляш за лакомства?
— Не си ли прекалено големичък, за да правиш целия град в тоалетна хартия?
Тревър излезе от колата и дойде при мен. Изглеждаше доста секси. Разбира се, за мен всички вампири бяха секси, дори и фалшивите.
— Какво се предполага да си ти? — попита.
— Облечена съм като изрод, не виждаш ли?
Опитваше се да е спокоен, но надминаваше границите си. Аз бях единственото момиче, което му бе отказало. Единственото момиче в града, което не можеше да има. Винаги бях мистерия, заради начина по който се държа и дрехите, които нося, а сега стоях пред него облечена като перфектно мечтано момиче.
— Значи посещаваш Амитивил сама? — погледна към Имението. — Ти си лудо маце, нали? — плъзна се надолу, изпращайки ми знаци — беше невероятен в наметалото на Дракула.
Нищо не отговорих.
— Обзалагам се, че никога не си целувала вампир, преди — каза той, а пластмасовите му зъби лъщяха на светлината.
— Е, когато видиш някой, ми кажи — казах и започнах да вървя.
Той ме хвана за ръката.
— Престани, Тревър!
Придърпа ме по-близо.
— Е, аз никога не съм целувал тенис играч — пошегува се.
Изсмях се, бе толкова клиширана реплика. Целуна ме по устата, а изкуствените зъби пречеха. И аз му позволих. Може би наистина ми беше зле, от въртенето по моравата.
Най-после си пое дъх.
— Е сега вече си! — казах, освобождавайки се. — Мисля, че Мат Фермерът те чака!
— Не получих бонбони! — каза той, показвайки тиквената ми кошничка. Извади един Сникърс.
— Хей, това ми е любимо! Вземи си ролце с фъстъчено масло.
Отвори Сникърса с вампирските зъби, които паднаха на земята, покрити с шоколад и карамел. Бързо посегнах към тях, но той ме хвана за ръката, изсипвайки бонбоните ми навсякъде.
— Виж какво направи! — изкрещях.
Напълни шепи с бонбони и ги пъхна в дънките си. Наблюдавах докато останалите ми лакомства се разпиляха по моравата. Единствените, които успях да спася бяха няколко отегчителни Смартис и размазана вафла Марс.
— Все още ли искаш да си вещ? — попита той, джобовете му бяха пълни с моята нощна работа, докато ме придърпваше. — Все още ли искаш да си ми гадже?
Изведнъж ме пусна и зяпна Имението.
— Сега ще ти донеса истински бонбони.
Този път хванах ръката му. Кой знае какво щеше направи Тревър, когато стигне до вратата?
— Липсвам ли ти вече? — попита той, учуден, че не съм избягала.
— Те нямат бонбони.
— Е, ще видим тази работа!
— Светлините им са изгасени. Легнаха си.
— Това ще ги събуди. — Изкара от кутия с боя от джоба на мантията си. — Определено имат нужда от някой, който знае как да декорира!
Тръгна към Имението. Побягнах след него.
— Не, Тревър. Недей!
Той ме избута. Щеше да вандализира единственото нещо в този град, което беше наистина красиво.
— Не! — проплаках.
Той махна капачката и разтръска флакона.
Опитах се да го издърпам от ръката му, но той ме хвърли на земята.
— Да видим… какво ще кажеш за „Добре дошли в квартала!“?
— Не, Тревър, недей!
— Или „Вампирите обичат компанията!“? Ще сложа твоето име.
Не само щеше да вандализира собствеността, ами и щеше да ме натопи. Отново поклати флакона. И започна да пръска Имението.
Скочих на крака и извадих тенис ракетата. Преди играех с баща ми, а никоя игра не бе по-важна от тази. Заключих поглед на алуминиевата пълна с боя, кутия, сякаш беше топка и я ударих с всички сили. Кутията литна, и, както обикновено става, ракетата я последва. Тревър извика толкова силно, че помислих, че целия свят ще го чуе. Предположих, че бях ударила не само кутията.
Изведнъж входната лампа светна, и аз чух как вратата се отключва.
— Да се изнасяме от тук! — креснах на Тревър, който лежеше на земята, държейки ръката си.
Бях готова да избягам, когато усетих нещо, което не бях усещала до сега: присъствие. Обърнах се и въздъхнах тихо, защото страхът беше отнел гласа ми. Стоях замръзнала.
Там стоеше той. Не Зловещият Мъж. Не господин или госпожа Семейство в Имението. А Готически Мъж, Готическа Дружка, Готически Принц. Стоеше пред мен, като рицар на нощта!