Дългата му черна коса лежеше на раменете му. Очите му бяха тъмни, дълбоки, любвеобилни, самотни, очарователно интелигентни, замечтани. Портал към черната му душа. Той също стоеше на място, вдишвайки в мен. Лицето му бе бледо като моето, а черната му стегната фланелка беше напъхана в черните му дънки, които бяха натикани в чудовищни пънк-рок кубинки.
По принцип страхът е нещо, което усещах само, когато знаех, че майка ми прави парти стил Мери Кей и ще ме иска за модел. Но аз бях на частна собственост, и любопитството ми да срещна това странно същество беше заменено от ужаса да бъда хваната.
Тенис обувките наистина бяха добър избор тази вечер. Можех да чуя как Тревър вика след мен, следвайки ме бегом.
— Ти, чудовище! Счупи ми ръката!
Влетях през отворената врата и се качих в чакащото Камаро.
— Закарай ме у дома! — изпищях. — Сега!
Мат се изплаши от неочаквания му пасажер. Само ме погледна с мълчалив отказ.
— Закарай ме веднага! Или ще кажа на полицията, че си замесен!
— Полицията? — промърмори. — В какво ни забърка Тревър?
Можех да видя ядосаният Граф Тревър, бягайки през алеята, наметалото му носещо се от вятъра. Почти беше до вратата. Готическото Момче не беше помръднало, но продължаваше да ме зяпа.
— Карай! Просто карай шибаната кола! — изкрещях, колкото ми позволяваха дробовете.
Моторът запали и се отдалечихме, докато Имението и необикновените му обитатели не бяха извън полезрението ни. Обърках се и погледнах през задния прозорец, към крещящия Дракула Тревър зад нас.
— Честит Хелоуин — казах на Мат, като въздъхнах от облекчение.
Глава 8. Да си търсиш белята
Вървях към кабинета по история, тъй като щях да имам час там, когато видях Тревър да върви малко по-напред от мен. Забелязах нещо необичайно за досегашния му стил на обличане — носеше ръкавица за голф на дясната си ръка.
— Създаваш ново течение в модата ли? — подразних го аз, настигайки го. — Предполагам, че е направо късмет, че не играеш футбол с ръцете си!
Той пренебрегна коментарите ми и продължи да върви напред.
— Предполагам, че ще трябва да пропуснеш няколко сесии на клуба ти за графити, — пошегувах се аз. — След като пръста, с който натискаш спрея, е извън строя.
Той спря и ме изгледа студено. Но явно помисли по въпроса и реши да не ми отговаря.
Упс! Май бях наранила нещо повече от ръката му.
— Виждам, че си се прибрал у дома благополучно, — продължих аз, преследвайки го. — Мат се погрижи страхотно за мен. Той е перфектен джентълмен!
Но тогава разбрах всичко. Бях отнела на Тревър гордостта му, гаджетата му, а сега бях принудила най-добрия му приятел да го предаде и да застане на страната на врага. Стана ми гадно за него… Почти.
Тревър спря и ме погледна, сякаш щеше да избухне. Но вниманието ми бе отвлечено от една странна фигура, която говореше със секретарката в кабинета на директора. Беше Зловещият Човек! Изглеждаше много блед на флуоресцентната светлина, а тялото му бе заметнато със сиво палто. И от кокалестата му бяла ръка висеше тенис ракетата на татко.
Притеглих ядосаният Тревър до стената, където можехме да подслушаме целия разговор.
— Какво правиш? — попита той, мъчейки се да се отскубне от мен.
— Шшт! Това е икономът от Имението! — прошепнах аз и го посочих.
— Е и?
— Търси нас!
— Как може да търси нас? Беше тъмно, глупачке!
— Този човек ни видя! Вероятно е намерил флаконите спрей в предния двор, или каквото там си пръскал на стената, а сега ги носи като доказателство! И у него е тенис ракетата на баща ми!
— По дяволите, откачалке, ако не ме бе ударила, нищо от това нямаше да се случи!
— Ако не се беше раждал — също, гадняр такъв. Шшт, тихо!
— Сър, можете да оставите тенис ракетата при нас и ние ще направим официално съобщение, — чух мисис Гербер да му отговаря. — Как казахте, че е било облечено момичето?
— Тенис екип, госпожице.
— За Хелуин? — Тя се засмя и посегна да вземе ракетата.
Но Зловещият Човек се отдръпна назад.
— Предпочитам засега да я задържа. Ако намерите собственичката, нека дойде и да си я поиска. Приятен ден, — каза той и се поклони на очарованата мис Гербер.
Аз се паникьосах напълно и издърпах Тревър зад една статуя на Теди Рузвелт.
— Това е капан, — казах аз, сграбчила здраво ръката му, или по-скоро — ръкавицата му. — Сигурна съм, че полицията ще ни чака с белезниците!
Учениците зяпаха Зловещият Човек, докато той зловещо тръгна към изхода на училището, хвърляйки поглед наоколо, докато излизаше. Търсеше нас.