— Взима доказателството със себе си, а това нещо струва двеста долара, — прошепнах на Тревър.
— Да, доказателството, — отвърна той. — Срещу теб!
— Срещу мен? Твоите отпечатъци са навсякъде! И освен това този човек те видя.
— Видя ме само като бягах. Може и да е гонел теб. Беше толкова ядосана, че са им свършили бонбоните, че си напръскала къщата му докато не си го чула да шуми отвътре, тогава си изпуснала бонбоните и си хвърлила тенис ракетата — обясни ми той, сякаш бе Шерлок Холмс, разрешаващ случаят на Изгубената Тенис Ракета.
— Ще натопиш мен? Не мога да повярвам!
— Не се безпокой, мила, няма да те вкарат в затвора заради това провинение. Само лудият иконом ще ти изнесе една поучителна лекция.
Бях си навлякла достатъчно неприятности заради нещата, които бях направила; не исках да ме накажат и за нещо, за което не бях виновна.
Тревър тръгна към своя кабинет.
Настигнах го.
— Ще ти го върна тъпкано, ако се случи нещо лошо!
— На кого ще повярват, откачалке? На почетния ученик, който играе в училищния футболен отбор, или на готическия изрод с една приятелка, който прекарва повече време в дирекцията, отколкото в час?
— Дължиш ми една тенис ракета! — изкрещях безпомощно, докато го гледах как се отдалечава.
Признавам си, Тревър си беше отмъстил за Голата Нощ Насред Гората. Заради него бях загубила невероятно-фантастичната ракета на татко. И най-вече, бе ме направил враг в очите на единствените хора в града, които може би щяха да ме разберат и да ми бъдат приятели. Те бяха свободата ми в Дулсвил, моята връзка с цивилизацията, а сега заради Тревър щеше да ми е по-трудно да се вмъкна в Имението, отколкото ако бе барикадирано както преди.
Глава 9. Истински ад
— Какво? — изкрещя баща ми по време на вечерята, след като му казах, че съм изгубила ракетата му.
— Е, не е точно изгубена. Просто не е у мен.
— Тогава я върни, ако знаеш къде е.
— Това е невъзможно точно сега.
— Но утре имам мач!
— Знам, татко, но има и други ракети. — Опитах се да намаля значението точно на тази ракета. Голяма грешка!
— Други? Така лесно ли е за теб? Просто иди и си купи друга Принс Пресижън Оуес ракета?
— Нямах това предвид…
— Достатъчно лошо е, че повреждаш училищната собственост!
— Съжалявам, но…
— Да съжаляваш не е достатъчно този път. Извинението няма да ми спечели мача утре. Ракетата ще го направи. Не мога да повярвам, че ти позволих да я изнесеш изобщо оттук!
— Но, татко, сигурна съм, че и ти си правил грешки, когато си бил хипи-тийнейдър.
— И съм си плащал за тях! Сякаш ти ще ми платиш ракетата.
В банковата ми сметка имаше около 5 долара, останки от парите за Сладкия ми шестнадесети рожден ден. И все още дължах 25 долара пощенска такса за „Премиър видео“. Бързо пресметнах наум. Щеше да се наложи татко да ми дава джобни докато навърша 30.
Тогава той каза трите думи, които отекнаха в главата ми и ме замаяха от ярост. Когато ги каза, помислих, че ще експлодирам и ще се разпилея на милиони нещастни парченца.
— Намери си работа! — заяви той. — Вече ти е време. Може би това ще те научи на някаква отговорност!
— Не може ли просто да ме шамаросаш? Или да ме накажеш? Или да не ми говориш с години, както правят родителите по онези шоута? Моля те, татко!
— Край! Точка по въпроса! Ще ти помогна да си намериш работа, ако не можеш сама. Но ще трябва сама да работиш.
Изтичах в стаята си, ревейки като Загубеняка, когато беше бебе, пищейки с цяло гърло:
— Вие просто не разбирате напрежението, под което са поставени днешните тийнейджъри!
Докато плачех на леглото си, си представях как се промъквам в Имението, както направих с Джак Патерсън, когато бях на 12, и си връщах ракетата.
Но също така знаех, че сега бях малко по-едра в бедрата и че прозорецът, който използвахме, беше заменен. Сигурна съм, че новите собственици също имат аларма и при всички положения, къде щях да търся ракетата из толкова много стаи и килери? И докато претърсвам трескаво, щях със сигурност да бъда хваната от Зловещия Човек, който притежава оръжие или някакви средновековни изобретения за мъчения. Работа на половин работен ден беше по-безболезненият вариант, но не чак толкова.
В този момент наистина ми се искаше да бъда вампир — никога не бях чувала Дракула да е работел.
Връзки. Щяха да са чудесни, като баща ми познаваше Стивън Спилбърг или кралицата на Англия, а не Джанис Армстронг от „Армстронг Травел“, който просто не ми се нравеше.
Още по-лошо от показването ми там след училище три пъти седмично, отговаряйки на телефонните обаждания с весел глас, копирайки билети с онази отвратителна светлина в очите и разговарянето със сноби, отиващи до Европа за четвърти път, бе тотално консервативното облекло.