— Руби? — попитах, докато тя се бореше с бялата си кожена чанта.
— Какво, скъпа?
— Просто се чудех? — казах, играейки си с дръжката на чантата ми. — Ти…
— Какво има, мила? Седни. — Дръпна стола на Джанис и го допря до своя.
— Относно днес… Знам, че звучи налудничаво, но ти… е… ти вярваш ли във… вампири?
— Дали вярвам? — засмя се тя, докосвайки кристалната си огърлица. — Вярвам в много неща, скъпа.
— Но вярваш ли във вампири?
— Не!
— Оу. — Опитах се да прикрия разочарованието си.
— Но какво знам? — засмя се. — Сестра ми, Кейт, се кълне, че е видяла духа на стар фермер, когато бяхме деца. А аз ходех с един, който видял нещо сребърно да се изстрелва право в небето, а най-добрата ми приятелка, Евелин, се кълне, че нумерология й е помогнала да намери мъжа си, а моя масажист лекува хора, като поставя магнити на бедрата им. Което е фантазия за някои, е истина за други.
Попивах всяка нейна дума.
— Та, дали вярвам във вампири? — продължи. — Не. Но също не вярвах, че Рок Хъдсън е гей. Какво разбирам аз? — усмихна се с искряща бяла усмивка.
Смеех се, докато вървях към вратата.
— Рейвън?
— Да?
— Ти в какво вярваш?
— Вярвам в… откритията!
Глава 11. Невероятната мисия
— Имам мисия! — изпищях на Беки, която вече чакаше на люлките в Евънс парк. Бях й казала да се чакаме в 19:00 ч. — Никога няма да повярваш какво се случва!
— Имаш още един чифт от бельото на Тревър?
— Тревър кой? Не, това няма нищо общо с него! Нищо общо с града. Това е напълно извън този свят!
— И то е?
— Знам всичко за семейството от Имението!
— А, вампирите?
— Знаеш?
— В целия град се знае. Някой казват, че е заради начина, по който се обличат. Други казват, че просто са странни. Господин Мичъл каза на баща ми, че трябва да са доста нечовечни, щом за яли в „При Джорджио“ и са издържали на чесъна.
— Но това са семейство Мичъл все пак. Както и да е, май ще трябва да добавя това в дневника си. Всяка малка информация е решаваща!
— За това ли се срещаме?
— Беки, ти… вярваш ли във вампири?
— Не.
— Не?
— Не!
— И това е? Няма дори да си помислиш за това?
— Можеше да ме питаш и по телефона. Прекъснах си още съвсем в началото макароните със сирене!
— Това е от голямо значение!
— Да не си полудяла? Искаш да вярвам във вампири?
— Ами…
— Рейвън, ти вярваш ли в тях?
— От години искам. Но кой знае? Не вярвах, че Рок Хъдсън е гей.
— Кой е Рок Хъдсън?
Извъртях очи.
— Няма значение. Помолих те да се срещнем тук, за да ми помогнеш със задачата ми. Виждаш ли, отговорите не са в слуховете, а в истините, а истините са в Имението. И всяка съботна вечер Зловещият Иконом отива до Уексли за час пазаруване. Минах с колата покрай Имението и изглежда нямат никаква охранителна система. И ако си изиграя правилно картите, Готическото Момче ще си стои в таванската си стая, надул Мерилин Менсън. Никога няма да ме чуе.
— Никога няма да те чуе да правиш какво?
— Да търся истината.
— Това звучи толкова откачено.
— Благодаря ти.
— Е, значи имаш нужда от мен, да си стоя вкъщи, чакайки до телефона, за да можеш, когато се прибереш успешно у вас, да ми се обадиш и да ми споделиш всички детайли?
Погледнах я строго.
— Не, имам нужда да ми помагаш като наблюдаваш.
— Знаеш ли, че това е престъпление? Наистина сериозно престъпление? Нахлуване с взлом?
— Е, ако успея да намеря отворен прозорец, няма да се наложи да разбивам нищо. Само ще вляза. И ако всичко мине по план, никой няма да узнае и така все едно дори не съм влизала. Няма дори да си навлека неприятности с излизането!
— Аз… не трябва…
— Трябва.
— Не мога.
— Можеш.
— Няма.
— О, да, ще го направиш!
Разговорът спря.
— Ще го направиш! — казах, този път непоклатимо. Мразех да се държа господарски, но това трябваше да се направи. Станах от люлката. — Няма да крада нищо. Ще бъдеш съучастник в едно нищо. Но ако наистина открия нещо важно, нещо колосално, забележително, напълно извън този свят, тогава и двете ще си поделим Нобеловата награда.
— Имаме време до събота, нали?
— Да. Което ми предоставя доста време да събера още информация и да претърся щателно основите на Имението. А ти имаш доста време, за да…
— Измислям извинения?
Усмихнах се.
— Не, за да си довършиш макароните със сирене.
Глава 12. Време за напускане
Беше по-хубав от деня на завършването: денят, в който свършваше почасовата ми работа.
Имах 200 долара след като платих данъците.
Достатъчно за скъпия ми стар баща да купи лъскава нова тенис ракета и кошче, пълно със светли неонови тенис топчета.