— Само някой побъркан загубеняк, — каза Джоси.
— Именно!
Завъртях очи отвратена.
След вечеря отидох до магазина „Севън Илевън“ с Беки, за да взема сода за майка ми, когато забелязах заглавие на вестник — „Родих двуглаво бебе-вампир.“
— Е, сигурно е вярно! — пошегувах се. — Вампирите съществуват. Прочетох го в „Национален лъжец“?
Беки и аз се захилихме като малки момиченца.
Обърнах се и Готическото момче седеше точно зад мен, гледайки десертите зад ъгъла.
Носеше очила Рей Бан, като призрачна рок звезда, и държеше пакет свещи.
— Ти не си ли момчето… — прошепнах останала без дъх, все едно бях видяла знаменитост.
— Следващият, — каза продавачът, викайки го към ъгъла.
Той дори не ме забеляза. Последвах го, застанала близо до него, но бях избутана от червенокоса фитнес кралица и нейната загоряла пристрастена към легла приятелка, които купуваха списания със знаменитости и вносна минерална вода.
Готическото момче взе чантата си и излезе от магазина, повдигайки слънчевите си очила, веднага, след като излезе навън в сумрака.
Двете жени го изгледаха злобно, сякаш бе ходещо зомби.
— Това ми напомня, Филис, — прошепна фитнес кралицата. — Видях това хлапе в книжарница „Кларксън“. Толкова е блед! Никога ли не е чувал за слънце? Поне е можел да използва крем за изкуствен тен. Има сериозна нужда от промяна във външния вид!
— Забеляза ли какво четеше?
— О, да, — си припомни тя. — Беше книга за гробището на Хълма Бенсън!
— Ще трябва да кажа на Натали Мичъл. Тя е убедена, че са вампири!
— Може би ще разберем повече за семейство Стърлингс с таблоидите следващата седмица: „Тийнейджър-вампир играе бейзбол с истински прилепи“ — и те се захилиха като мен и Беки преди малко.
— Побързай! — казах нетърпеливо. Докато ние с Беки пристигнахме на паркинга, него вече го нямаше.
Клюката продължи на масата ни за вечеря.
— Джон Гарвър от съда ми каза, че Стърлингс не са купили Имението, а са го наследили, — каза баща ми.
— Джими Фийлдс каза, че не ядат истинска храна, само буболечки и клони, — добави Загубенякът, както само един загубеняк би го направил.
— Какво ви става на всички? — изкрещях. — Те са просто различни — и не нарушават законите!
— Сигурна съм, че не ги нарушават, Рейвън, — съгласи се майка ми. — Но са странни. Дрехите им са чудати.
Всички ме погледнаха — черното ми червило, черният лак за нокти, боядисана в черно коса, черна рокля, и потракващи черни пластмасови гривнички.
— Е, аз също нося чудати дрехи. Това значи ли, че съм странна?
— Да, — казаха те едновременно.
Всички се смяхме на това, дори аз. Но дълбоко в себе си се чувствах зле, защото знаех, че те всъщност не се шегуваха, и знаех че те се чувстват зле, поради същата причина.
Слънцето си бе отишло, Луната сега се усмихваше на мен и Беки. Бях готова за мисията. Носех сухо вместо бляскаво черно червило, черен пуловер, черни джинси, и малка черна чантичка, в която имаше фенерче и фотоапарат за еднократна употреба. Мистър и мисис Стерлинг бяха в Европа. Мерцедесът им не бе в полезрението ми. Зловещият мъж сигурно бе отишъл до магазина, и ако буташе количката в супермаркета, със същата скорост, като тази с която караше колата си, имах достатъчно време.
Пред мен стоеше ръждясалата метална порта. Всички отговори на слуховете бяха от другата й страна. Бързо изкачване и разследването щеше да започне.
За съжаление, разследването се отлагаше за малко, защото Беки имаше страх от катерене.
— Не ми каза, че ще изкачим портата! Страх ме е от височини!
— Моля те! Преодолей го. Времето ни тече.
Беки погледна безобидната стара порта, като че ли беше Еверест.
— Не мога. Прекалено е високо!
— Можеш — оспорих. — Ето. — Събрах ръце, за да я повдигна. — Ще трябва цялата ти тежест да застане тук!
— Не искам да те нараня.
— Няма. Давай.
— Сигурна ли си?
— Беки! Чакала съм този момент с месеци, а ако го развалиш, защото се страхуваш да стъпиш на ръката ми, ще се наложи да те убия.
Тя пристъпи, и аз изпъшках, и внезапно тя бе залепена за портата като ужасен паяк.
— Не можеш само да висиш. Трябва да се изкачиш!
Тя опита. Наистина опита. Можех да видя как всеки мускул в тялото и се разтягаше. Не беше тежка, но не беше и силна.
— Представи си, че ще отидеш в затвора, ако не се изкачиш.
— Опитвам се!
— Давай, Беки, давай! — скандирах като мажоретка. Тя бавно се изкачи и достигна заострения връх. После се побърка от ужас.
— Не мога да продължа. Страх ме е.