— Не гледай надолу.
— Не мога да помръдна!
Започвах да се паникьосвам. Тя можеше да развали всичко. Можеше да мине някое ченге или някой досаден съсед. Или самото Готическо Момче можеше да слезе от таванската си стая, за да провери какво вдигаше повече шум от силното свирене на диска му на „The Cure“.
— Ето, аз ще отида — издигнах се по портата, завих около Беки и се метнах през върха. Сега си ти на ред! — прошепнах, докато висях от другата страна.
Тя не помръдна. Даже очите й бяха затворени.
— Мисля, че имам пристъп на паника.
— Супер! — казах, завъртайки очи. — Не можеш да го направиш! — Може би трябваше да взема със себе и Загубеняка. — Беки?
— Не мога!
— Добре, добре! Слез надолу.
Двете се хлъзгахме от двете страни на портата. Парчето метал разделяше нас, но не и приятелството ни.
— Надявам се да не съм развалила всичко, — каза Беки.
— Хей, нали поне ме докара.
Тя се усмихна, оценявайки казаното.
— Ще наблюдавам къщата.
— Не, прибери се. Някой може да те види.
— Сигурна ли си?
— Беше приятно да вися около теб, — пошегувах се. — Но вече трябва да тръгвам!
— Надявам се да откриеш всичко, което търсиш.
Беки се върна на безопасно място в колата си и аз продължих, без едни детектив. Бях БРР — Бюро за Разследвания на Рейвън. Трябваше да сложа край на слуховете. А ако бяха повече от слухове, светът трябваше да разбере.
Единствената светлинка идваше от таванския прозорец, покрит с пердета. Можех да чуя слабият вой на електрическа китара, докато ходех на пръсти около къщата. За щастие не чух кучета да лаят. Намерих любимия си прозорец. Нямаше дъски или тухли, счупеният прозорец бе подменен. Ако бяха поправили едно нещо в Имението, защо трябваше да бъде моят специален прозорец? Покатерих се и проверих другите прозорци. Всички бяха заключени. Внезапно забелязах нещо, отразяващо светлината на Луната. Наведох се и видях, че до един храст лежеше чук, и до чука бе най-красивото нещо, което някога съм виждала. Беше прозорец, подпрян със тухла. Някой бе работил тук и беше оставил нещата му да изсъхнат. Целунах новия си приятел — тухлата с ръката си. „Благодаря ти, тухло, благодаря ти!“
Беше много по-трудно да премина този път. Бях яла много сладкиши, откакто бях навършила 12 години.
Преглъщах, бутах, дърпах, пъшках и се повдигах. Преминах. Бях вътре! Дадох гепи на въздуха, въздуха от плесенясалото прашно мазе в подземието на Имението.
Фенерчето ме водеше през кошове и стари мебели. Видях три правоъгълника, подпрени на стената, покрити с одеяла. Картини? Изтръпнах в очакване, когато хванах ъгъла на одеялото и бавно го дръпнах. Въздъхнах. Лице с две замръзнали от ужас очи ме гледаше. Беше огледало!
Стиснах бушуващото си сърце. Покрито огледало? Сложих одеялата обратно едно след друго. Всички бяха огледала! Със златни рамки, с дървени рамки, овални и правоъгълни. Не можеше да бъде! Кой си покриваше огледалата? Само вампири!
Продължих да оглеждам мазето. Махах покривките от китайски чинийки и чашки, не като стъклените, от които аз пиех. После намерих кутия с табелка ВОДНИТЕ БОИ НА АЛЕКСАНДЪР, пълни с рисунки на имоти като този, в който се намирах в момента.
Имаше и други картини: Спайдърмен, Батман и Супермен. И версия на голямото трио заедно: Франкенщайн, Върколакът и Граф Дракула.
Започнах да ги прибирам в раницата си, но бях обещала на Беки да не взимам нищо, затова ги снимах.
Намерих навит пергамент с избледняло родословно дърво. Имаше дълги, невъзможни за произнасяне, имена на графини и барони от минали векове. И на дъното на листа — Александър. Нямаше обаче дати на раждане и смърт!
Най-после отворих три кашона със надпис „ПОЧВА“. Имаха румънски марки.
Докато си проправях път към стълбите, попаднах на нещо, покрито с бял чаршаф. За това дойдох — ТРЯБВАШЕ да бъде ковчег. Беше с точно такива размери и звучеше като дървен, когато плеснах по него с ръцете си. Страхувах се, точно колкото се вълнувах. Затворих очи и силна дръпнах чаршафа. Поех дълбоко въздух и творих широко очи. Беше просто една масичка за кафе.
Върнах прашния чаршаф на мястото му и започнах да се изкачвам по скърцащите стълби. Завъртях стъклената дръжка на вратата и натиснах, но нямаше полза. Бутнах отново с всичка сила, и вратата внезапно изпука и се отвори. Влязох, летейки, в коридора.
Коридорът бе облицован с портрети на мъже и жени със сиви коси, заедно със няколко диви картини, които бяха на Ван Гог или Пикасо. Щях да знам със сигурност, ако внимавах в час по изобразително… Чувствах се, все едно обикалям музей, само че имаше свещи вместо флуоресцентни лампи.