— Беки ще намине да постои с теб. Ти харесваш Беки.
— Да, ама тя дали ме харесва?
— Обожава те!
— Сериозно ли? — попита ме той с влюбени очи.
— Ще я попитам, когато пристигне. Беки, ти обичаш ли единадесетгодишния ми брат?
— Недей! Само да си посмяла!
— Тогава обещай да се държиш прилично.
— Ще те изкажа! Ти ме зарязваш! Мога да вляза в Интернет и да срещна някаква психясала луда жена, която иска да се омъжи за мен.
— Не можеш да извадиш чак такъв късмет, — отговорих аз, докато гледах през прозореца за Беки.
— Ще попаднеш в голяма беда!
— Престани да бъдеш такова бебе! Покажи на Беки компютърните си игри. Ще полудее по онези работи за извънземни кораби.
— Ако тръгнеш, ще им се обадя във Вегас.
— Не и ако цениш живота си. Ако се наложи ще те завържа за стола!
— Тогава го направи, защото ще се обадя! — Той хукна към безжичния телефон.
— Били, моля те, — замолих се аз — Наистина трябва да отида. Някой ден ще разбереш. Моля те, Били!
Той спря с телефона в ръката си. Никога не ме беше чувал да му се моля за нещо, само да го заплашвам.
— Е добре, само гледай да си тук до полунощ. Нямам намерение да се преструвам, че си в банята.
Доколкото си спомням, това беше първият път, в който прегърнах брат си. И му дадох истинска прегръдка, една от онези, които наистина те карат да почувстваш топлината на другия.
— Къде е Беки! — извика той, вече от моя отбор. — Трябва да тръгваш!
Внезапно някой звънна на вратата и двамата прелетяхме надолу по стълбите.
— Къде беше? — попитах аз. Беки влезе с танцова стъпка и с пакет пуканки за микровълнова.
— Мислех, че каза в осем.
— Трябва да съм там в осем!
— По дяволите, а аз си мислех, че съм подранила. Вземи пикапа, — каза тя и ми подаде ключовете.
— Мерси. Как изглеждам? — попитах, показвайки тоалета си.
— Безбожно!
— Наистина ли? Благодаря!
— Изглеждащ като Ангел на Нощта, — добави малкото ми братче.
Бързо погледнах огледалото в коридора и се усмихнах. Може би беше последният път, в който виждах отражението си.
— Забавлявайте се, вие двамата. А ти се грижи за Били, става ли?
— Кой? — попита тя объркана.
— Били, брат ми.
Те се засмяха. Аз грабнах якето си и излетях от къщата като прилеп.
Някой противен гражданин на Дулсвил бе написал със спрей „ВЪРВЕТЕ СИ, ОТКАЧАЛКИ!“ на наронената тухлена стена до портата на Имението. Можеше и да е Тревър. Можеше да е всеки. Почувствах празнина в стомаха си.
Може би Стерлинг нямаха много посетители — нямаше звънец до портата. Трябваше ли да чакам, или да я прескоча? После осъзнах, че бе отворена… за мен. Извървях дългата алея, гледайки покритото със завеса таванско прозорче, надявайки се, че най-сетне бих могла да видя стаята отвътре.
Всичко можеше да се случи тази вечер. Не знаех какво да очаквам. Какво ли щеше да има за вечеря? Какво всъщност ядат вампирите?
Леко почуках с чукалото на вратата.
Огромната врата се отвори бавно и Зловещият ме поздрави със своята уморена усмивка.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, — каза той със своя плътен Европейски акцент, като изваден от черно-бял филм на ужасите. — Да взема ли палтото ти?
И той взе коженото ми яке и го отнесе нанякъде.
Застанах във фоайето, оглеждайки се за нещо, което би могло да бъде опасно. Къде беше човекът, с когото щях да вечерям?
— Александър ще се присъедини след няколко минути, — каза Зловещият човек на връщане. — Бихте ли желала да посетите чакалнята, докато дойде?
— Разбира се, — съгласих се аз, и бях поведена към огромна стая, в съседство с хола. Там имаше само простичка украса: два алени викториански стола и едно дълго канапе.
Единственото нещо, което не изглеждаше прашасало и старо, бе голямото пиано в ъгъла. Зловещият човек отново ме напусна и аз използвах възможността да поогледам наоколо. Имаше чуждоезични книги, подвързани в кожа, прашни музикални партитури, и избелели карти, а това дори не бе библиотеката им.
Помилвах гладкото дъбово бюро. Какви ли тайни се криеха в чекмеджетата му? Тогава почувствах същото това недоловимо присъствие, както предния път, когато бях посетила Имението. Александър бе влязъл в стаята.
Стоеше, мистериозно красив. Косата му бе пригладена и носеше черна риза върху черните си дънки. Исках да видя дали още носи пръстена ми, но той бе скръстил ръце зад гърба си.
— Съжалявам, че закъснях. Чаках бавачката, — признах аз.
— Имаш дете?
— Не, брат!
— Разбира се, — каза той, смеейки се странно, а бледото му лице леко се оживи. Беше по-красив и от Тревър, но не бе толкова самоуверен, като ранена птица, нуждаеща се от помощ. Сякаш бе живял в тъмница досега, и за пръв път виждаше друг човек. Не му беше удобно да разговаря и избираше внимателно думите си, сякаш веднъж изговорени, не можеха повече да се върнат.