— Ами, да прав си, той не ми е гадже. Той е абсолютен кретен от училище.
— Да, но за щастие, той е казал на Джеймсън името и адреса ти, за да подкрепи историята си. Ето как разбрах къде да те открия. Не вярвах, че ще мога да те намеря отново да изследваш къщата.
Замечтаните му очи гледаха направо през мен.
— Ами… аз…
Смехът ни отекна из цялото Имение.
— Къде са родителите ти? — попитах аз.
— В Румъния.
— Румъния? Румъния не е ли, където Дракула е живял? — попитах аз отново давайки му жокер.
— Да.
Очите ми светнаха.
— Имаш ли роднинска връзка с Дракула? — попитах.
— Не е дошъл и на един семеен съвет, — той се пошегува с разстроен глас. — Ти си смахнато момиче. Придаваш живот на Дулсвил.
— Дулсвил? Няма начин! И аз го наричам така!
— Е, как да го наричаме? Няма нощен живот тук, нали? Не и за хора като теб и мен.
Нощен живот. Хора „като мен и теб“. Вампири, искаше ми се да кажа.
— Бих предпочел Лондон или Ню Йорк, — продължи. — Хващам се на бас, че има какво да се прави нощем. И хора на нощния живот — тогава Джеймсън влезе, за да отнесе гулаша и да донесе пържола.
— Надявам се, че не си вегетарианка, — каза той.
Наведох се към вечерята си. Пържолата бе средно изпечена, по-скоро слабо, а сосът беше разлят върху чинията имаше и картофеното пюре.
Беше толкова мистериозен, и по-забавен, отколкото в представите ми. Омагьосваше ме, докато го гледах през цветята.
— Сигурна съм, че е вкусно, — казах. Той ме гледаше, докато го опитвах. — Мм, и това е вкусно.
Внезапно той ме погледна с тъжните си очи.
— Имаш ли нещо против ако…
Той вдигна чинията си и се приближи към мен.
— Виждам само цветята, а все пак ти си много по-красива.
Той сложи чинията си до моята и придърпа дъбовия си стол по-близо до мен. Помислих, че ще припадна. Той се усмихваше, докато хапвахме, кракът му леко докосваше моя. През тялото ми сякаш преминаваше ток. Александър бе забавен, страхотен, и дори странен, но по един секси начин. Исках да знам историята на живота му. Без значение колко години бе живял, седемнадесет, или сто и седемдесет.
— Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на училище? — забърборих внезапно аз.
— Намали малко.
— Ъм… Къде си роден?
— Румъния.
— Тогава къде е румънският ти акцент?
— В Румъния. Пътувахме непрекъснато.
— Ходил ли си изобщо някога на училище?
— Не, винаги съм имал частен учител.
— Кой е любимият ти цвят?
— Черния.
Спомних си мисис Пийвиш, замълчах за малко, и после попитах:
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
— Имаш предвид че не съм възрастен?
— Това е въпрос, а не отговор, — казах аз лигаво.
— Каква искаш да станеш ти?
Погледнах в дълбоките му, мистериозни очи и прошепнах:
— Вампир.
Той ме загледа любопитно и явно се притесни. А после се разсмя.
— Ама и ти си една!
После ме погледна остро.
— Рейвън, защо се промъкна в къщата?
Отклоних поглед, засрамена.
Джеймсън донесе сладкиши на един поднос. Той драсна една кибритена клечка и пламъците затанцуваха около десерта ни.
— Фламбе! — обяви той. Точно навреме.
Александър потуши огъня и каза на Джеймсън, че ще завършим вечерята си навън.
— Надявам се, че не те е страх от тъмното, — каза той, докато ме водеше към разнебитената беседка.
— Да се страхувам? Аз живея за това!
— Аз също, — отвърна ми той с усмивка. — Това наистина е единствения начин, по който могат да се видят звездите. — Той запали една наполовина разтопена свещ на перваза на терасата.
— Всичките си гаджета ли водиш тук? — попитах аз, докато угасих пламъка с пръсти.
— Да, — разсмя се той. — И им чета на светлината на свещта. Какво би желала ти? — попита той, посочвайки ми купчина книги на земята. — „Функции и логаритми“ или „Културата на малцинството“?
Аз се засмях.
— Луната е толкова красива тази нощ, — каза той, докато гледаше към небето.
— Кара ме да си мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се превърне в животно?
— Ако е с точното момиче, — отвърна ми той през смях.
Приближих се по-близо до него. Лунната светлина меко осветяваше лицето му. Беше красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!“, помислих си аз, затваряйки очи.
— Но ние имаме цяла вечност пред нас, — внезапно каза той. — Нека засега да се насладим на звездите.
Той остави купичката си с десерта на перваза и духна другата свещ, а аз бързо хванах ръката му. Не беше като тази на Тревър, или пък кокалеста, като на Момчето Били. Той имаше най-хубавата ръка в целия свят!