— Да тръгваме, Беки! — казах аз, дърпайки я за ръката.
— Тръгвате си толкова рано?
— Мислих, че съм приключила с теб!
— Приключила? Все се опитваш да ми разбиеш сърцето, нали? Това означава ли, че с годежа ни се е разпаднал?
— Да тръгваме, Трев! — обади се Мат — Имаме неща за вършене.
— Знаеш, че обичам това, Чудовищно момиче! Ако не бях аз, никой нямаше да ти обръща внимание!
— И щях да бъда момичето с най-големия късмет в света!
— Ще се видим в колата! — нетърпеливо каза Мат на Тревър.
— Ще бъда точно тук! — отвърна Тревър, накланяйки се към мен. — Ако искаш да бъдеш най-щастливото момиче в света, ще дойдеш с мен на Снежния Бал!
Тревър ме канеше на танци? И от всички балове, на Снежния? Големият училищен бал, където пластмасови ледени висулки и снежинки висяха от гредите на физкултурния салон и изкуствен сняг по пода? Той щеше да се появи пред всичките си приятели с мен под ръка? Футболните загубеняци и момичета със прически за по хиляда долара? Това трябваше да е голяма шега. Щях да бъда прилежно облечена, чакайки пред къщата ми, а той щеше да ме изправи, или пък щеше да ми метне букет от червени сладникави рози като в „Кери“. Но дори и да говореше сериозно, дори и по някакво особено чудо Тревър наистина ме е харесал, не можех да ида на бала с него. Не сега, когато срещнах Александър Стерлинг.
— Ще бъде нощ, която никога няма да забравиш! — каза той съблазнително.
— Сигурна съм в това, но не искам да имам кошмари до края на живота си.
— Просто не можеш да се откъснеш от Ник в Нощта?
— Не! Аз наистина отивам!
Тревър ми се присмя!
— С елен? Или надуваема кукла?
— Имам среща.
Беки ахна, но не само тя и Тревър бяха учудени от необмислените ми думи.
— В мечтите ти! Просто те попитах от съжаление! Никой няма да се появи с теб, освен ако не е мъртъв!
— Е, ще видим това, нали?
— Аз си тръгвам! — Мат извика от колата. — Идваш ли?
— Благодаря за сладоледа, психо! — каза Тревър, качвайки се в колата. — Но за следващия път помни — предпочитам Каменистия Път!
Гледах как моята двойна Шоколадова атака се отдалечава.
— Бих ти предложила моя, но знам, че не обичаш чиста ванилия! — каза Беки.
— Благодаря, но имам по-големи неща, за които да се тревожа! Като да си уредя среща!
Всеки път, когато телефона започнеше да звъни, сърцето ми прескачаше. Беше ли Александър? А когато не беше той, сърцето ми щеше да се счупи на хиляди парченца. Минаха два твърде дълги дни, откакто видях моята готическа половинка. Бях толкова завладяна от Александър, мечтаех си за мига, когато отново ще бъдем заедно, нищо друго нямаше значение. Не измих мястото, където нежните му устни се притиснаха към плътта ми. Държах се сякаш бях излязла от филма „Gidget“. Какво се бе случило с мен? Губех си разсъдъка! За пръв път в живота си бях уплашена. Страх да не го изгубя и да не бъда отхвърлена.
Ако поканех Александър на танците, той можеше и да откачи. Можеше да каже: „С теб?“ или пък „В никакъв случай, на училищни танци. Аз съм над това! И си мислех, че и ти си така!“
Бях над това, макар да знаех, че никога нямаше да ида на бала, за да бъда над тях! Нямаше да ходя на домашни партита или на абитуриентския бал, или на нито един от организираните балове през училищната година. Щяха да сетя в къщи с Беки и да гледаме Чудовища по телевизията! Но поканата на Тревър ме предизвика да отвърна с оръжие, което не бе мое — Александър.
Чувството на неспособност да ям и да спя бе ново за мен. Да държа сърцето си при всеки звън на телефона, да крещя до изнемогване на Били да не натоварва линията с пристрастеността си към сърфирането в Интернет, да съм неспособна да гледам Носферату без плач, или да слушам глупавата, мекушава, сладникава, страдаща от любов песен на Селин Дион без да мисля, че я написала точно за мен — исках всичко да премине.
Мисля, че някои хора го наричат любов — аз го наричам АД!
И тогава се случи! След два дълги дни пълни с мъчение! Когато телефона иззвъня, си помислих, че е Момчето Били, а когато Били изрече името ми, си помислих, че е Беки. Бях готова да излея мъката си! Но преди да мога да проговоря, чух красивия му глас.
— Не можех да чакам повече! — каза той.
— Моля? — казах учудено аз.
— Аз съм. Александър! Знам, че момчетата не са длъжни да звънят веднага. Но не можех да чакам повече.
— Това е глупаво правило! Можех аз да го направя!
— За два дни?
— Минали са само два дни?
Той се засмя.
— Струваше ми се година!
Коментара беше като любовно писмо право в сърцето ми.
Изчаках го да продължи, но имаше само тишина. Той не каза нищо повече. Това беше идеалният момент да го поканя на Снежния Бал. Най-лошото, което можеше да направи, е да затвори. Ръцете ми трепереха, а самоувереността ми излизаше заедно с потенето.