— Александър… ъ… Искам да те попитам нещо!
— Аз също.
— Е, първо ти.
— Не, първо дамите.
— Не, момчетата са длъжни да са първи в питането.
— Ти печелиш! — беше тихо. — Е… искаш ли да излезем? Утре вечер?
Усмихнах се с наслада.
— Да излезем? Да, ще бъде страхотно!
— А какво искаше да ме питаш?
Спрях за момент. Мога да го направя. Поех си дълбоко въздух!
— Ще…?
— Да?
— Ти…?
— Какво аз?
— Обичаш ли да танцуваш?
— Да, но не мисля, че в този град има суинг клубове! Знаеш ли някой?
— Не… но когато намеря, ще ти кажа! — Бях такава глупачка!
— Страхотно! Тогава ще се видим пред нас, след залез!
— След залез?
— Ти каза, че живееш за тъмнината! Аз също!
— Запомнил си!
— Помня всичко! — каза той и затвори телефона!
Глава 17. Среща мечта
Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечеря в имението, но не се съгласих с нея. Тази вечер щяхме да излизаме навън — да гледаме филм, да играем мини-голф, да си споделяме сода в „Shirley’s“. Прекарах целия следобед говорейки с Беки, гадаейки къде ще ме заведе той, как ще бъде облечен и кога ли ще ме целуне.
Бях толкова развълнувана, че пробягах целия път до тях. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта на дома му. Майка ми би полудяла, ако знаеше, че имам среща с момче, което живее в обитавана от духове къща. Главата ми не можеше да побере мисълта за това, как той идва до нас и баща ми го разпитва за тенис играчи и плановете му за колежа. Така че, трябваше да се срещна с моя Ромео на неговия балкон.
И ето го и него, носейки се към желязната порта, невероятно секси в черните си джинси и черното кожено яке, носещ раница.
— На екскурзия ли ще ходим? — попитах аз.
— Не, на пикник.
— По това време?
— Има ли по-добро време от това?
Поклатих глава, усмихвайки се.
Нямах никаква идея къде ще ме води Александър, но можех да си представя реакцията на милите хора от Дулсвил.
— Това не те ли притеснява? — питах, сочейки към графитите.
Александър сви рамене.
— Джеймсън искаше да мине отгоре с боя, но аз не му позволих. Графитите на някой, са поредния шедьовър.
Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по улицата, без абсолютно никакъв жокер за плановете ни за тази вечер. И на мен изобщо не ми пукаше къде отиваме, стига да беше на милион километри от тук и той никога да не ме пусне.
Спряхме до гробището на Дулсвил.
— Ето ни и нас — каза той.
Никога не бях ходила на среща, още по-малко на среща в гробище. Гробището на Дулсвил съществуваше от ранните години на 18-ти век. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-интересен по времето на първите му заселници — малки магазинчета за дрехи, кръчми, пазари, казина и онези викториански ботуши с връзки, които са били много модерни.
— Всичките си срещи ли правиш тук? — попитах аз.
— Страх ли те е? — попита той.
— Като дете си играех тук. Но беше през деня.
— Това гробище е може би най-живото място в този град.
Слуховете се оказаха истина. Александър наистина е идвал на гробището през нощта.
Страховитата порта беше заключена, за да предотврати лесния достъп за вандалите от Дулсвил.
— Ще трябва да се покатерим — каза той. — Но знам как обичаш да се катериш по порти.
— Може да си имаме неприятности заради това — изтъкнах аз.
— Но е позволено да се промъкваш вкъщи, нали така? — пита той. — Не се притеснявай. Познавам един от хората.
Мъртъв? Жив? Някой труп? А може би някой братовчед на Джеймсън работеше нощна смяна в гробищата — буквално.
Александър се отдалечи, докато аз се мъчех да се покатеря, имах трудности заради тясната ми, обсипана с пайети рокля.
След като и двамата се изтупахме, той хвана ръката ми и ме поведе надолу по средната пътечка, където надгробните плочи се разпростираха на километри разстояние. Някои от плочите свидетелстваха за чума, поразила града някъде през 1800 година. Александър вървеше чевръсто, сякаш идеално знаеше точно къде отива. Къде ме водеше той? Кой познаваше тук? Тук ли спеше? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?
Забавих крачка. Наистина ли исках да стана вампир? И да наричам това мой дом? За вечни времена?
Препънах се в дръжката на една лопата и се катурнах напред. Започнах да падам в някакъв празен гроб. Александър ме хвана за ръката, на косъм преди да падна.
Увиснах над празния гроб, взирайки се надолу в тъмнината.
— Не се страхувай. Все пак не е написано твоето име на него — пошегува се Александър.