— Мисля, че би трябвало да съм си вкъщи — казах нервно, бършейки калта от дрехите си.
Но той ме поведе още по-навътре в гробището, държейки ме със своята силна ръка.
Изведнъж се озовахме на върха на един хълм, по средата на огромен величествен паметник.
Той извади няколко свежи жълти нарциса и внимателно ги замени с повехналите вече такива върху паметника на Баронеса Стърлинг.
— Бих искал да те запозная с някого — каза той, гледайки нежно първо към мен и след това към гроба. — Бабо, това е Рейвън.
Не знаех какво да кажа, гледайки към името на плочата. Никога не се бях срещала с мъртъв човек досега. Какво се предполагаше да кажа? „Тя изглежда досущ като теб?“
Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, сядайки на тревата и придърпвайки мен към себе си.
— Баба живееше тук, имам предвид в града. Тя ни завеща къщата и чак сега най-накрая я получихме след години легализация на завещанието. Винаги съм обичал Имението.
— Уау, Баронесата ти е била баба?
— Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбираше какво е да се чувстваш сам. И тя не се спогаждаше с частта Стърлинг от семейството ни. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. — Той си пое дълбоко въздух и погледна към звездите. — Тук е красиво, не мислиш ли? — продължи той — Няма много светлини, които да блокират звездите. Сякаш вселената е едно огромно платно, с капчици светлина, които блещукат и искрят; като картина, която винаги е тук, чакаща само да бъде погледната. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А това е най-великото произведение от всички. Е, почти…
За няколко минути останахме мълчаливи, загледани в небесата. Чувах само мекото му дишане и песента на щурците. Би трябвало всички първи срещи да са хубави като тази. Тя беше по-добра дори от касов филм.
— Значи баба ти е била жената, гледаща от про… — ъхх, исках да кажа, че, ох добре де…
— Тя беше невероятен художник. Научи ме да рисувам супергерои и чудовища. Много чудовища!
— Знам.
— Знаеш?
— Исках да кажа, че знам колко ти е тежко. Но и аз обичам вампири! — подсказах.
Той обаче явно мислеше за друго.
— Толкова много пътувах, а пък и взимах частни уроци вкъщи, така че никога нямах възможност да се впиша, където и да било.
Той изглеждаше толкова изгубен, толкова чувствителен, толкова самотен. Точно сега ми се искаше да ме целуне. Искаше ми се той да разбере, че съм негова за вечни времена.
— Хайде да ядем — каза изведнъж той, изправяйки се на краката си.
Той постави пет черни свещи в украсените свещници и ги запали с някаква антична запалка. Той отвори една бутилка с някакъв искрящ сок, извади кракери и сирене и разстла черна дантелена покривка за маса върху студената трева.
— Бил ли си влюбен? — попитах го аз, след като напълни кристалната ми чаша.
Внезапно дочухме някакъв вой и вятър духна свещите.
— Какво беше това? — попитах аз.
— Мисля, че е куче.
— Звучеше повече като вълк!
— И в двата случая, е по-добре да тръгваме! — каза забързано той.
Започнах да пъхам всичко обратно в раницата му.
— Нямаме време за това! — каза той, грабвайки ръката ми.
Вятърът продължаваше да вие. Звукът се приближаваше.
Скрихме се зад паметника.
— Ако сте дошли, за да видите призраци — каза ни познат глас — единствените такива, които ще видите тази вечер са вашите.
След гласа се появи и човек с фенерче. Беше Стария Джим — пазачът, с Люк — неговото голямо датско куче.
Ако ме видеше тук, по това време, трябваше да го подкупвам с целогодишно купуване на кучешки бисквити, за да не каже на родителите ми.
Излязохме от скривалището си и можехме да видим как кучето ближе сок от земята.
— Дай ми това, Люк — каза Стария Джим и взе бутилката. После отпи една голяма глътка.
— Сега! — прошепна Александър. Той затегна обхвата си около ръката ми и побягнахме, прескачайки оградата.
Не мисля, че някакъв дух и куче фантом биха могли да ме уплашат повече от Стария Джим и неговото застаряващо куче Люк.
— Струва ми се, че в края на краищата май трябваше да те заведа на кино, въпреки всичко — каза Александър, след като вече си бяхме поели въздух. — Ще те изпратя до вас.
— А можем ли да отидем у вас? — замолих се аз — Исках да видя стаята ти!
— Не може да видиш стаята ми.
— Имаме време.
— Няма начин.
В гласа му се долавяше раздразнение, което не бях долавяла досега.
— Какво има в стаята ти, Александър?
— Какво има в твоята стая, Рейвън? — каза той, зяпайки ме. — Нека се върнем във вас.
— Ами… аз такова… — Той беше прав. Не можех да го заведа вкъщи и да го представя на Били и на родителите си. Не и на нашата първа среща. — В стаята ми е пълна бъркотия.