— За какво говори тя? — попита Александър.
— Да тръгваме — отсякох.
— Говоря за вампири! — издекламира Тревър.
— Вампири! — въздъхна Александър.
— Млъквай, Тревър!
— Говоря за клюки!
— Какви клюки? — попита Александър. — Дойдох тук, за да съм с гаджето си.
— Гадже? — учуди се Тревър. — Значи е официално. Да не би да прекарате цяла вечност заедно?
— Тихо! — наредих му.
— Кажи му защо нахлу в къщата му! Кажи му какво видя!
— Махаме се от тук! — казах, започвайки да вървя. Но Александър не помръдна.
— Кажи му защо му се нахвърли — продължи Тревър.
— Не казвай друга дума, Тревър!
— Кажи му защо отиде на гробището!
— Казах да млъкваш!
— И защо припадна.
— Замълчи!
— И защо се гледаш в огледалото постоянно!
— За какво говори той? — настоя Александър.
— И му обясни за това — каза, показвайки му снимката на следите от ухапване.
Александър я взе и я разгледа.
— Какво е това?
— Тя те използва — добави Тревър. — Започнах слух, който се разпространи. Накарах всички в града да повярват, че си вампир. Забавното е, че твоята скъпа, сладка Рейвън повярва на слуховете повече от всеки друг!
— Млъквай! — изкрещях и хвърлих топящия си сладолед в лицето му.
Той се засмя, докато черешовата смес се стичаше по бузите му. Александър зяпаше снимката.
— Какво става? — попита господин Харис, тичайки към нас.
Александър ме погледна с невярващ и объркан поглед. Огледа се наоколо безпомощно докато тълпата чакаше реакцията му. След това ядосано хвана ръката ми и ме издърпа навън. Напуснахме снега и се озовахме на дъжда.
— Чакай! — изкрещя Беки, тичайки след нас.
— Какво става, Рейвън? — настоя Александър, игнорирайки я. — От къде знае, че си се промъкнала в къщата ми? От къде знае за гробището? От къде знае, че си припаднала? И какво е това? — попита, натиквайки снимката в ръцете ми.
— Александър, не разбираш.
— Никога не ми каза, защо се промъкна в къщата ми — каза.
Погледнах самотния му, дълбок, бездушен поглед. Невинността му. Чувството, че не принадлежи. Какво можех да му кажа? Не можех да излъжа. Затова не казах нищо, а просто го прегърнах колкото сила имах.
Снимката падна от ръката му. И той ме избута.
— Искам да го чуя от теб — настоя.
Сълзи започнаха да се стичат.
— Отидох там, да оспоря слуховете. Исках да сложа край! За да може да живеете в мир и спокойствие.
— Значи аз бях просто призрачна история, която искаше да провериш?
— Не! Не! Беки, кажи му, че греши!
— Грешиш! — обясни тя. — Тя говори за теб постоянно!
— Мислех, че си различна, Рейвън. Но ти ме използва. Същата като останалите си.
Александър се обърна и аз хванах ръката му.
— Не си отивай! Александър! — помолих се. — Истина е, слуховете ме заинтригуваха, но когато те срещнах, разбрах. Никога не съм се чувствала така с друг. Точно за това не ти казах всичко!
— Мислех си, че ме харесваш заради това което съм — не заради това, за което ме смяташ. Или заради нещо, което искаш да бъда.
Той избяга.
— Не си отивай! — проплаках. — Александър…
Но той ме игнорира. Нямаше го, обратно в изгнание в стаята си.
Влетях в салона. Бандата беше в почивка, и всички ме изгледаха мълчаливо, докато преминавах през дансинга.
— Край — обяви Тревър и започна да пляска. — Край! И беше невероятна постановка, ако трябва да отбележа.
— Ти! — изкрещях. Господин Харис можеше да види, че искам кръв и ме хвана из отзад. — Ти си зъл демон, Тревър! — крещях и размятах ръце, опитвайки се да се измъкна от захвата на господина по физическо. — Тревър Мичъл, ти си чудовището! — огледах лицата около мен. — Не виждате ли? Всички вие отблъснахте най-всеотдайния, любящ, нежен и интелигентен човек в този град, а приехте най-злия, отвратителен, най-лошото чудовище, само защото се облича като вас! Тревър е единствения, който разрушава животи! А вие просто го гледате как играе футбол и купонясвате с него, докато отлъчвате ангел, защото носи черно и учи у дома си.
Сълзи се стекоха по лицето ми, а аз избягах навън.
Беки побягна след мен.
— Съжалявам, Рейвън, наистина! — крещеше.
Игнорирах я и избягах към Имението, борейки се с хлъзгавата врата. Огромни молци се размърдаха около светлината на верандата, докато блъсках по вратата.
— Александър, отвори! Александър, отвори ми!
В последствие лампата загасна, а разочарованите молци отлетяха. Седнах на прага, плачейки. За пръв път в живота си не се чувствах добре в мрака.
Глава 20. Краят
Плаках цяла нощ и на следващия ден си останах у дома. Към обяд изтичах до Имението. Разтърсих оградата, докато не си помислих, че ще падне. Накрая я прескочих и ударих по вратата. Класическите завеси се размърдаха, но никой не отговори.