— Да се надяваме, че някой ден ще ти върна услугата.
Хилех се, докато той ме хапеше по врата.
— Не искам да си тръгвам, — изхленчих. — Но Беки ме чака. Да се видим утре? — попитах. — Някое прилеп-време? Някой прилеп-канал?
Той ме изпрати до вратата и игриво ме ухапа по врата с изкуствените си зъби.
Засмях се и се опитах да издърпам фалшивите зъби от устата му.
— Ау, — оплака се той.
— Не трябваше да ги закрепиш със Суперлепило!
— Рейвън, нали вече не вярваш във вампири? — попита той.
— Ти ме излекува от това, — отговорих. — Но ще задържа черното червило.
Той ме дари с дълга, ангелска целувка за лека нощ.
Когато се обърнах, за да тръгна, забелязах гравираното огледало на Руби на земята и го взех. Отворих го, за да махна червилото си. Видях в него отражението на вратата на Имението.
— Сладки сънища, — чух Александър да ми казва.
Но той не се бе появил в огледалото.
Обърнах се. Ясно го виждах как седи на прага.
Но когато проверих огледалото, него го нямаше!
Когато отново се обърнах, видях пред лицето си само дръжката на вратата с форма на змия. Отчаяно се хванах за нея.
— Александър! Александър!
Отдръпнах се от вратата, не вярвайки. Бавно отстъпих и се загледах в прозорчето на таванската стаичка. Прозорчето светна.
— Александър! — повиках го.
Той се подаде иззад набръчканите завеси, моето Готическо момче, моят Готически приятел, моят Готически принц, моят Рицар на нощта. Гледащ надолу към мен с копнеж. Той докосна с длан стъклото. Аз стоях, без да показвам емоции. Когато се приближих, той се отдръпна от завесата, а светлината внезапно угасна.
Глава 22. Краен срок
Детската ми мечта се бе сбъднала, но бе по-голям кошмар, отколкото си бях представяла. Лежах будна цяла нощ, опитвайки се да проумея всичко.
Наистина ли беше момчето, в което бях влюбена вампир? Щях ли да прекарам вечността като готин безсмъртен?
Не реагирах на това развитие, както винаги бях мечтала. Не вдигнах телефона, за да се обадя на CNN. Всъщност, през целия път към къщи с Беки, не казах и дума, само гледах през прозореца в отрицание, докато тя флиртуваше с Мат.
Вкъщи се заключих в моята стая. Прегледах вампирските си книги за отговори, но не открих никакви. Упражнявах се да казвам, че го обичам без значение кой или какво е той. Че тайната му бе на сигурно при мен. Но бях ли готова да оставя всичко, което познавах? Да сменя света си с неговия? Да напусна родителите си? Беки? Дори и Момчето Били? Загледах се в отражението си в огледалото все едно го правех за последен път.
Прекарах следващия ден на гробището, пред надгробната плоча на баронесата. Веднага след като слънцето се скри, тръгнах към Имението.
Когато стигнах до хълма, забелязах че портата е заключена. До оградата намерих Имението дори по-празно и самотно от обичайното. Мерцедеса го нямаше и светлините бяха угасени. Звънях на звънеца отново и отново. Почуках с чукалото. Никой не отговори. Погледнах през прозореца на хола. Бели чаршафи бяха покрили мебелите. Изтичах вътре и притиснах носа си в прозореца на мазето. Не можех да дишам. Сандъците с пръст вече ги нямаше!
Сърцето ми се сви. Не можех да преглътна.
Посегнах към разклатената дъска, както преди когато се промъквах вътре. Но когато я издърпах, плик с моето има на него падна от там.
Изтичах до входната врата и задържах писмото на светлината.
Ясно видях името си.
Издърпах черната картичка. С кърваво червени букви бяха изписани три прости думи:
ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ.
Проследих буквите с пръсти и задържах писмото до сърцето си. Сълзи се стичаха по лицето ми, докато се свличах срещу портата на Имението.
Кол бе забит в сърцето ми.
Птиците издаваха звуци над главата ми и погледнах нагоре, за да ги видя кръжащи около дърветата. Една се сниши надолу и се приземи над мен върху желязната порта.
Беше прилеп.
Крилете му останаха разперени, а погледът му бе втренчен в мен. Сянката му се виждаше на паважа, дъхът му бе едновременно с моя. Прилепите са слепи, но този изглежда се бе вгледал право в душата ми.
Бавно се протегнах към него.
— Александър?
И тогава той отлетя.