Изтощеното лице на Александър се оживи.
— Това с страхотно! Ще имаме повече време да открием семейство Максуел преди те да открият него. Но трябва да действаме бързо. Колкото по-дълго Джагър и Луна чакат Тревър, толкова по-гладни ще бъдат. Буквално.
— Изкарах целия час по алгебра да съставям списък с места, където биха могли да се скрият. Беше трудно. Няма много тъмни места в този изпълнен с бонбонести цветове град. Сетих се за десет места — ако включа и самият час по алгебра.
— Къде е списъка? — попита ме той нетърпеливо.
— Ами, господин Милър ме хвана, че вместо да търся на какво е равно x плюс y, съставях списък и той го конфискува.
— Няма нищо. Аз открих място, което искам да проверя. Но ти трябва да ми обещаеш…
— Че ще те обичам вечно? Това е лесно — казах аз, прокарвайки пръст по една от безопасните игли закачени на панталона му.
— Да ми обещаеш да не се забъркваш в неприятности.
— Това е по-трудно за изпълнение.
Той се облегна назад.
— Тогава ще трябва да останеш тук.
— Добре — примирено казах аз. — Ще се държа прилично.
— Няма да бъдем върху свещена земя, така че ще бъдеш в безопасност, но все пак трябва да стоиш близо до мен.
— Разбира се — съгласих се аз. — Къде отиваме?
— До една изоставена фабрика на края на града.
— Завода на Синклеър? Там е абсолютно пусто, уединено и достатъчно просторно за гробище пълно с ковчези.
Александър взе назаем Мерцедеса на иконома си Джеймсън и потеглихме към собствено вълшебно и тайнствено пътешествие.
Оставихме зад нас виещото се шосе на Бенсън Хил, минахме покрай Гимназията Дулсвил, после през долния край на града и най-накрая преминавайки през влаковите линии навлязохме в това, което хората от провинцията наричаха „грешната“ страна на града.
— Точно ето там е — припомних му аз сочейки към един покрит мост.
Прекосихме разнебитения мост към лъкатушеща, тъмна, обвита в мъгла улица, докато фаровете на Мерцедеса се отразиха в един знак НЕ ПРЕКОСЯВАЙ на покрит с чакъл път водещ към фабриката.
Разпростиращата се на 140 декара фабрика на Синклеър беше заобиколена от дървета, прораснали храсти и буренаци. На запад един застоял, мрачен поток едва се открояваше при редките валежи. Уханните диви цветя никога не успяваха да прикрият острата му миризма на блато.
Фабриката процъфтяваше през 40-те, произвеждайки униформи през войната и осигуряваше работа на стотици дулсвилци. Някога гордо бълващия дим комин сега стоеше мълчаливо. След войната завода беше купен от компания за бельо, но в края на краищата не успя да се състезава с конкуренцията и изпадна в банкрут.
Сега завода на Синклеър се извисяваше над Дулсвил като апатично чудовище. Половината от прозорците на фабриката ги нямаше, а другата половина се нуждаеха от тонове препарат за почистване на стъкла. Полицейските коли рутинно патрулираха в района, опитвайки се да попречат на майсторите на графити да изрисуват 12 000 метровото платно.
Александър паркира Мерцедеса до няколко ръждясали варела за боклук. В момента, в който излязохме от колата, чухме лай в далечината. Спряхме и се огледахме. Може би бе Джагър. Или пък може би присъствието на гаджето ми безпокоеше кучетата.
Говореше се, че когато фабриката за първи път отворила врати се случил съдбовен нещастен случай — развален асансьор се сгромолясал в мазето, вземайки живота на няколко служители. В Дулсвил се разпространи слуха, че по пълнолуние минаващите наблизо могат да чуят писъците на загиналите служители.
Като дете единствените духове, които аз чух да пищят бяха актьори покрити с чаршафи. Бяхме на посещение със семейството ми във фабриката за шоуто Призрачна Къща.
— Това беше входа на призрачната къща — припомних си аз, отправяйки се към счупена метална врата отпред на фабриката. Думите МАХАЙТЕ СЕ ДОКАТО МОЖЕТЕ! все още стояха изписани със спрей на вратата от миналия Хелоуин.
Александър освети пътя ни със фенерчето си. Отворих вратата и се вмъкнахме вътре.
Няколко рисунки на хумористични епитафии все още стояха на бетонните стени.
Александър и аз внимателно вървяхме през разхвърляните кутии и се отправихме към главната част на фабриката. В залата с площ от 25 000 квадратни метра нямаше абсолютно нищо освен прах. Кръгли, безцветни белези се виждаха на пода, където машините са били позиционирани. Половината от стъклата на прозорците ги нямаше благодарение на десетилетие вандалщина, игри на бейзбол и заблудени птици.
— В тази стая влиза твърде много дневна светлина — каза Александър, гледайки липсващите прозорци. — Да продължим да търсим.