— Махни се! — извиках аз. — Пусни ме!
Придърпа ме към себе си със силата на цял футболен отбор. Затъкнах крака си помежду ни и с цялата ми сила успях да го избутам.
Тревър залитна назад и улови ръката ми. Опита се да ме издърпа по-близо, но аз го ухапах по ръката. Освободих се, докато той стоеше самоуверено и се усмихваше лукаво. Кръв започна да се стича от устните му.
Хванах врата си. Дланта ми почувства топлина и влага. Изпъшках. Когато погледнах ръката си, тя бе покрита с кръв.
— Не! — извиках аз.
Точно тогава видях объркания Александър, също носещ сив погребален костюм, да тича по гробищната пътека. Обърнах се към Тревър, който просто стоеше и се усмихваше.
— Не ти! Не и за вечността! — изкрещях.
Седнах, крещях толкова силно, че гърлото ме заболя.
Отворих очи в тъмнината. Едва дишах. Къде се намирах? В ковчег? Гробница? Празен гроб?
Мека материя покриваше краката ми, но очите ми не можеха да се приспособят към заобикалящото ме. Въобразих си, че трябва да съм увита в погребално покривало.
Сърцето ми туптеше. Кожата ми потеше. Устните ми бяха пресъхнали.
Блестящи, кървавочервени числа уловиха погледа ми: два и петдесет сутринта.
Въздъхнах с облекчение. Не лежах в непознат ковчег в Дулсвилското гробище, а в собственото ми легло. Бях ли в безопасност както си мислех? Може би това е било част от кошмара ми. Пръстите ми трепереха, светнах лампата ми в стил Едуард Ножиците и изтичах до огледалото на тоалетната ми масичка. Затворих очи, предчувствайки какво може да не видя. Когато ги отворих, призрачното ми отражение се вторачи в мен. Отметнах сплетената си коса от раменете и проучих врата си.
Вратата на стаята ми се внезапно се отвори и татко се показа на прага, носещ фланелени боксерки, тениска на Лейкърс и рошава коса.
— Какво има? — попита той, повече раздразнен, отколкото притеснен.
— Ъ, нищо — отговорих аз, стресната. Пуснах косата си и отстъпих от огледалото.
— Какво стана? — попита мама, вмъквайки се.
— Чух писък — каза Били, пробивайки си път зад тях, уморените му очи бяха натежали.
— Съжалявам, че ви събудих. Имах кошмар — признах аз.
— Ти? — попита баща ми, повдигайки вежда си. — Мислех, че обичаш кошмари.
— Знам. Можете ли да повярвате? — попитах аз, сърцето ми все още препускаше. — Кой би предположил?
— За какво беше? Свърши ти черното червило? — пошегува се Били.
— Да. И намерих ново в шкафа с дрехите ти.
— Татко! — извика Били, готов да ме удари.
— Сега знам, че не сънувам — казах аз и закачливо разроших косата на брат ми.
— Добре. Достатъчно вълнения за тази вечер. Хайде всички да лягаме — нареди татко, обгръщайки с ръка брат ми, излизайки от стаята.
Настаних се обратно в леглото.
— Е, наистина какво сънува? — попита майка ми, любопитно.
— Нищо.
— Нищото събуди цялата къща? — попита тя.
Тя поклати глава и се упъти към вратата.
— Мамо… — казах аз, а думите ми я спряха. — Врата ми изглежда ли ти наред? — прошепнах аз, отмятайки косата си.
Тя се върна до леглото ми.
— Прилича ми на нормален врат — каза тя, проучвайки го. — Какво очакваше — ухапване от вампир?
Бързо й се усмихнах. Тя ме зави все едно още бях дете.
— Спомням си, когато беше малко момиченце и стоеше будна цяла нощ с баща си да гледате филмите за Дракула на черно-белия телевизор — припомни си наивно тя.
Подаде ми плюшеният ми Мики Злобаря, който беше паднал до леглото ми.
— Тогава никога не си имала кошмари. Сякаш се успокояваше с вампири по начина, по който другите деца се успокояваха от приспивни песни.
Тя ме целуна по главата и се пресегна към лампата ми.
— Може би трябва да оставиш пусната — казах аз. — Само за тази вечер.
— Сега вече ме плашиш — каза тя и излезе от стаята ми.
Глава 2. Почти великото бягство
Сега вече табелата на входа на родния ми град трябваше да гласи: „Добре дошли във Вампирсвил — елате за едно ухапване, останете за вечността!“
Градът, в който бях израснала и винаги бях наричала „тъп“ вече не бе такъв. Не само че се срещах с вампир, но сега и други двама тийнейджъри — Носферату живееха сред жителите на Дулсвил, чиито най-голям проблем бе да получат най-изгодната цена на новите малки чантички „Прада“ или пък членство е най-новите голф клубове.
Аз бях единствената смъртна, която знаеше за тайната самоличност на новите кръвосмучещи жители на града и направо си умирах да отида и да разкажа всичко на местния вестник. Заглавието на първата страница щеше да гласи: „Готическо момиче печели джакпота — Рейвън Мадисън печели нобелова награда за изравяне на мъртвите.“