— Това е велико! Къде?
— Ще ти покажа — казах му аз и като сграбчих ръката му го изтиках извън вилата в посока Мерцедеса.
Александър ни докара до края на Оукли Уудс и ние изскочихме от колата.
— Катафалката на Джагър беше точно тук — казах аз и му посочих купчина дървени отломки.
Последвахме пресните следи от гуми водещи извън гората, които след това станаха кални дири отправящи се нагоре по улицата.
— Сигурно са си тръгнали с катафалката. Ако сме бързи можем да махнем ковчезите.
Александър паркира мерцедеса пред къщата на Хенри и ние се промъкнахме през задния двор.
— Ето я — казах гордо и посочих към къщичката на дървото.
Заедно с Александър наблюдавахме за признаци, че Джагър и Луна са все още вътре. Нямаше мъждукане на свещи или движение зад белите завеси на прозорците.
— Това е въжето, което Хенри използва, за да издърпа горе до къщичката вещите си — прошепнах, държейки люлеещото се въже. — Джагър също трябва да го е използвал. Така и ние ще свалим ковчезите долу.
— Стой тук — каза Александър. — Ако забележиш нещо не се колебай да изчезнеш. Аз мога да се оправям сам.
Аз се обърнах, за да огледам наоколо.
— Но…
Когато се обърнах отново Александър го нямаше.
Отново ме защитаваше. Не знаеше ли, че щяхме да преместим ковчезите по-бързо, ако и аз му помагах? Претърсих около дървото, но не открих следи от Луна или Джагър.
Безшумно се изкачих по стълбата и влязох в къщичката.
— Какво правиш тук горе? — попита ме Александър. — Мисля, че се разбрахме.
— Така е. Но ми липсваше — казах аз и го прегърнах бързо. — Освен това вече съм била тук и мога да те разведа наоколо.
Александър поклати глава, след което отиде до прозореца и погледна навън.
— Нямаме много време — каза той. — Къде ли се крият? В блюдата „Петри“?
— Не, глупчо. — Дръпнах черните завеси настрани.
Тъмната стая беше различна от преди няколко часа — капаците на ковчезите бяха отворени!
Надникнах в този на Луна. Вътре имаше спретнато изработена розово-копринена завивка поръбена по края с черна дантела, непрактична пухкава розова възглавница и черно плюшено мече.
Надгробния радирунг, който с Александър бяхме видели във фабриката за лен окачени по старият асансьор, сега украсяваха полегатите стени на къщичката на дървото. Античния свещник и калаения бокал, който Джагър беше използвал на гробището на Дулсвил при импровизираната му церемония бяха сложени на пода. Черна платнена чанта и туристическа раница бяха захвърлени в ъгъла. Точно до тях имаше една отворена кутия от Клуб „Ковчег“ пълна с амулети с кръв от смъртните посетители на клуба — единствения начин двойката да оцелее без да привлече внимание или да пие кръв от смъртните в Дулсвил. Тогава забелязах един кърваво червен на цвят съд за охлаждане. Коленичих до него и опипах с пръсти ръба на капака. Какво ли се изстудяваше вътре? Банки или бутилки с кръв? Органи за трансплантиране? Човешка глава? Поех си дълбоко въздух и започнах да повдигам капака.
— Рейвън! — каза Александър.
Почти изскочих от собствената си бледа кожа.
— Трябва да държиш вратата отворена — прошепна Александър. — Ще трябва да избутам ковчезите през нея.
— Нека ти помогна — предложих му аз.
— Ще се справя сам — каза той, винаги перфектния джентълмен. — Не искам да се нараниш.
Александър започна да затваря ковчега на Джагър, когато чухме гласове отвън.
— Това може да са Хенри и момчето Били — казах аз. — Не можем да ги пуснем тук.
— Стой тук. Аз ще им отвлека вниманието.
Скрих се в сенките и естествено любопитна продължих да изследвам тайните на тийнейджърите вампири. Пластмасова масичка беше превърната в щанд за готически гримове. Разгледах спретнато подредените розови и черни сенки за очи на Луна, сив блясък за устни и червила с цвят на кал. Отворих едно малко шишенце с лак за нокти на марката „Захарен Памук“6.
— И така — би ли ти харесало да станеш вампир?
Изпуснах лака за нокти и се обърнах.
Джагър облечен в бяла тениска с надпис „Ухапи ме, аз съм от Трансилвания“ и черни военни дрехи стоеше пред мен.
— Какво правиш тук? — попитах аз.
— Не трябва ли аз да те попитам това? — каза той. Бялата коса се спускаше покрай лицето му.
— Аз тъкмо си тръгвах…
— Мислех, че ще се радваш да ме видиш. Все пак не прекара ли последните няколко дни търсейки ме?
Отстъпих назад и отклоних поглед от разноцветните му хипнотични очи. Не исках отново да се окажа на Дулсвилското гробище с него.
— Луна твърдеше, че е видяла отражението ти в огледалата на „Къщата на смеха“ — каза той приближавайки се.