Въпреки че Тревър и аз бихме прекарали живота си хванати за гърлата, не исках Луна и Джагър да се доберат до неговото. Освен това те искаха да направят повече щети, отколкото да изстискат врата му. Смесица от емоции преминаваше през мен — да предпазя приятел дулсвилец от смъртоносно дуо, да осуетя план за нечестив футболен сноб да причини опустошение и да разваля заговора — врагът ми да стане вампир преди мен.
Трябваше да занеса тези таблетки на Тревър. Във всеки момент, Джагър или Луна можеха да ударят — или в техния случай, да ухапят.
Въпреки поддържането на новата ми самоличност като вампир беше изтощително, на мен започваше да ми харесва. Всичко, по което си падах преди като вманиачена по вампири готичка сега можех да го изживея — антипатията ми към светлината и страстта към тъмнината, да имам тайна самоличност и да бъда член на обществото вместо аутсайдер. Представих си останалото — да летя високо в дулсвилското небе, да живея в обитавана от призраци тъмница, Александър и аз сгушени през деня в кралски голям ковчег.
Когато слънцето започна да залязва, карах с колелото си до Тревър с торбичката от аптеката „Пакс“, която бе в безопасност в моята Оливия Ауткаст раница. Вече се обадих на Джеймсън и му казах, че ще закъснея с няколко минути за срещата с Александър. Беше съдбоносно да поддържам вампирската ми шарада и да чакам да се стъмни, за да видя Тревър, за всеки случай ако реши да раздрънка за посещенията ми на Луна. Ако й сподели, че съм го посетила след училище първия ден, когато беше болен, Луна можеше да допусне, че Тревър не е бил на себе си от настинката. Но сега, когато врагът ми се подобряваше, трябваше да прикрия следите си. Не можех да им дам причина да заподозрат, че съм още смъртна.
— Чаках те през целия ден — каза Тревър като отвори входната врата. Носеше карирани фланелени пижамени гащи и риза с дълги ръкави Биг Тен сърф и по-здрав вид — лош знак, че ще се върне на училище, но и добър знак, че не е бил ухапан.
— Липсвала съм ти? — попитах със саркастична усмивка.
— Помислих те за Луна — каза той разочарован. — Няма да купуваме Вампирски скаутски бисквити днес — каза той, затваряйки вратата.
Бързо запънах вратата с кубинката си.
— Слагам последните щрихи на здравния ми проект — казах аз, отваряйки врата и влизайки вътре.
— Искаш да се почувствам по-добре или да ме вкараш в моргата?
— Имам ли избор?
— Защо не впишеш в доклада си причината за болестта на Тревър Мичъл. Две думи: Рейвън Мадисън. Сигурен съм, че Института за заразни болести са чували за теб — каза Тревър.
Игнорирах грубия му коментар и влязох в току-що боядисаната му слънчогледово жълта кухня, която все още миришеше на боя.
— Чух, че те посещава призрачно сладка стрийптизьорка. Имах предвид сержантка — казах аз с усмивка.
— Звучи сякаш някой ревнува.
Извадих торбичката си от аптеката „Пакс“ и я оставих на гранитния плот в кухнята.
— Мама вече ми даде лекарството.
— Само няколко неща, за да имам допълнителна заслуга. Витамин С, чанта с бонбони за кашлица и чеснови капсули.
— Чеснови капсули? Ще смърдя на Италиански ресторант.
— Полезни са за сърдечносъдовата система. Ще ти помагат на футболното поле.
— Не си ли видяла всичките ми трофеи? Мога да играя насън — каза той, арогантно.
Свършваха ми както и опциите така и времето. Трябваше да стегна юздите.
— По улиците се чува, че тези са важен афродизиак. Излъчват аромат, който момичетата намират за неустоим. Нещо като феромони. Както и да е, някой като теб не би имал нужда — казах аз, насочвайки се към входната врата с капсулите.
— Хей, почакай — каза той, настигайки ме в антрето. — Остави ги тук. — Той грабна торбичката от ръката ми. — Не за мен, разбира се. За момчетата от отбора.
Глава 10. „Ресторантът на Хатси“
Един блок по-надолу от центъра на Дулсвил се разполагаше „Вечерята на Хатси“ — един ресторант в стил петдесетте, с сини и бели пластмасови бутилки, черни и бели плочки по пода, неонови знаци на Кока Кола и меню, съставено от чийзбургери, пържени картофи и най-гъстите шоколадови шейкове в града. Червените униформи, бяха запазена марка за сервитьорките, докато мъжката част от персонала носеше нормално облекло. Обикновено Беки и аз посещавахме ресторанта след училище, когато успявахме да изкрънкаме достатъчно дребни монети, за да успеем да покрием поръчката си от лучени кръгчета, както и да оставим средно голям бакшиш.
Двамата с Александър пристигнахме в „Хатси“. Няколко семейства и млади двойки се бяха разпръснали по масите. Футболните играчи вече поглъщаха малцова бира и пържени картофи на две големи маси. Всички очи се извърнаха към нас, докато преминавахме през чистото и светло помещение в нормалното си черно облекло.