— Мисля, че майка ти е права този път. Луна не е твоя тип. Ти имаш нужда от момиче с диадема, а не с татуировка.
— Наистина ли? Луна се облича досущ като теб, а ти си се опитвала с години да ме убедиш, че не си мутант. Наистина ли си мислеше, че фактът, че хората те смятаха за откачалка, няма нищо общо с дрехите ти?
— И какво толкова виждаш в нея? — продължих с разпита аз.
— Тя е новото момиче, красива и мистериозна. Нещо подобно на причината, поради която ти харесваш Александър.
— Това е напълно различно. Аз харесвам Александър, защото той не прилича по нищо на никого другиго, и защото прилича на мен. Но Луна не е твой тип. Тя е прекалено… запалена по готик стила.
— Също като някой, който познаваме…
— Ще рискуваш популярността си заради нея? — попитах аз с леко завистлива нотка.
Колкото и да ми бе неприятно да го призная, питах се какво толкова виждаше у нея Тревър, което не съзираше у мен.
— Ти да не се шегуваш? Ще съм още по-известен, заради това, че съм забил новото момиче, за разлика от старото.
Сякаш ме забоде с кол в сърцето.
— Двамата с Джагър се движат с мен почти през цялото време — продължи той, гледайки ме право в лицето. — Гледат ме на тренировки и мачове. По-популярен съм от всякога — някакси и между известните в училище, и между аутсайдерите.
— Казвам ти, този път майка ти има право — опитах се да го предупредя.
— Е, беше ли майка ми права за Александър и семейството му? — попита той, припомняйки онези слухове, разпространени из цял Дулсвил, че семейство Стерлинг са вампири. — Тя мислеше, че и те са странни, само защото бяха различни.
— Както и ти — не се предадох аз.
— Тя каза, че те са вампири — продължи той разговора и играта. — Тя накара целия град да вярва на това. Особено пък ти.
— Ти беше онзи, който измисли и разпространи слуховете. Но в този случай, може би трябва да й се довериш.
— Че Луна е вампир?
Млъкнах.
Целият ресторант изведнъж утихна.
Тревър остави топчето да се тупне още веднъж и да падне в дупката.
Тогава усетих някой да стои зад мен. Обърнах се.
Бяха Джагър, в раздърпана фланелка и черни дънки, и Луна, облечена в къса рокля в черно и розово. Бе красива. Изглеждаше като готическа фея, с тънките си бледи ръце и дрънчащите черни гривни, с меката й бяла коса, която падаше по раменете й, и с сините си очи, които проблясваха. И двамата стояха пред мен сякаш бяха готови да ме погълнат за вечеря.
— Какво правиш тук? — нахвърли ми се тя.
Изведнъж, подобно на един истински готически Супермен, Александър се появи до мен. Когато Луна пристъпи напред, той смело застана помежду ни.
— Чао, Момиче-чудовище — каза Тревър, хващайки Луна за ръката. — Хайде, Джагър.
Джагър изгледа кръвнишки Александър и после последва странната двойка към масите, на които ядяха футболните сноби.
Наведох се към машината за пинбол, докато Тревър седна начело на масата с Луна и Джагър от двете му страни. Футболистите се отдръпнаха, сякаш румънците бяха болни от бяс. Продължиха да избягват да ги поглеждат директно в очите и разговаряха само помежду си.
— Трябва да отидем до къщата на дървото — прошепна Александър. — Докато Джагър и Луна са все още тук.
Върнахме се на нашата маса бързо, за да открием, че поръчката ни току-що бе пристигнала.
— За какво беше всичко това? — попита Мат.
— Трябва да си тръгваме — отговорих аз, взимайки портмонето си.
— Но храната ни тъкмо пристигна! — възпротиви се най-добрата ми приятелка.
— Двамата с Беки не можем да изпием и четирите шейка — каза Мат.
Аз хвърлих отново поглед към Тревър. Играчът-Звезда сияеше под светлината на прожекторите, върнал се след тежка настинка, за да спаси отбора си. С момиче от едната страна и нов приятел от другата. Догади ми се.
— Наистина трябва да вървим… — повторих аз.
— Само защото Тревър и онези другите са там? — попита Беки.
— Да — признах аз. — Но не заради причината, която предполагаш. Ще ти обясня по-късно. Повярвай ми.
Александър остави тридесет долара на масата.
— Моля ви, аз черпя.
— Нашата късметлийска вечер. Можем да си поръчваме бургери — пошегува се Беки.
Разсмях се и прегърнах набързо приятелката си.
Докато всички погледи бяха приковани към Дикси, докато тя записваше поръчката на Луна и Джагър, двамата с Александър се изнизахме от ресторанта, подминахме катафалката на Джагър и се вмъкнахме в Мерцедеса.
— По-добре да побързаме — казах, докато пресичахме задния двор на Хенри.
Двамата с Александър не знаехме колко време имаме да откраднем ковчезите, преди Джагър и Луна да са се върнали.
Покачих се по стълбата към къщата на дървото, а Александър вече ме чакаше вътре. Когато дръпнах черната завеса, ковчезите си стояха точно както ги бяхме оставили.