— Как го усетих? — попитах, объркана.
— Когато Александър те ухапа.
Спрях за миг. Ако отговорех по грешния начин щях да хвърля на вятъра цялото си вампирско прикритие. А бях сама, на сцена с женски вампир, без чесън, кол или слънчева светлина, а Александър ме чакаше на километри от тук в дулсилското гробище.
— Моля те… разкажи ми, как го почувства? — повтори.
— Като магия — прошепнах.
— Дааа — кимна енергично.
— Сякаш неизвестна до този момент сила на природата, премина през вените ми и се отправи директно към сърцето ми.
— Продължавай.
— Почувствах как сърцето ми спря, сякаш щеше да експлодира от любовта и как после отново заби, както никога до сега — казах, давайки воля такава на въображението си, че замалко да убедя дори себе си.
— И при мен беше така… само, че ти си го направила влюбена.
— Да. Обикнах Александър от първият момент, в който го зърнах — казах искрено.
— Той е прекрасен — после прошепна все едно ми издаваше тайна. — А мен ме отхвърлиха.
— Кой беше той?
— Познат на Джагър. Едва го познавах. Имаше несъразмерна брадичка и релефни гърди. Дълбоки сини очи и рошава червена като огън коса. Заведе ме в някакъв склад. Бързо започнахме да се целуваме, устните му бяха като кадифе. И преди да се усетя, той ме беше ухапал.
— Лол — казах, бях попила всяка нейна дума.
— Не бяхме на свещена земя, така че не бяхме обвързани за вечността. Така и не го видях повече.
— Това е толкова тъжно — изказах искреното си съжаление към нея.
— Такава си щастливка, че си открила Александър. Сега разбираш ли колко е важен Тревър за мен. Когато Джагър ни запозна и аз се вгледах в божествените му зелени очи, веднага усетих връзката. Не става въпрос само за това, че той е красив и атлетичен, усетих и друго, разбрах, че той е всичко, което някога мога да искам от истинската любов. За това ме привлича. Търся някой, който да утоли жаждата ми за вечността — каза прокарвайки пръсти през розовия амулет. — Джагър има различни от моите нужди. Има глад за ловуване и страст за нова плячка. Изпада в екстаз като превръща невинни смъртни в жадни за кръв вампири. Но за мен тези бутилчици се превръщат във все по-голяма тежест. Ловът не ме привлича. Прибягвам до кръвта само, когато наистина имам нужда от нея. Сладкия вкус на сочната червена течност примесена с аромата на любимия, докато кръвта му се стича и пулсира под плътта. Да знам, че на някой му пука за мен, толкова колкото аз съм жадна за него, напълно да се засищаме един от друг. Някой, който да задоволява глада ми винаги.
— Но Тревър не е достатъчно добър. Заслужаваш нещо повече — казах настойчиво.
Тя ме погледна скептично.
— Нуждаеш се от някой интелигентен. Чувствителен. Зрял. Мъжествен.
— Той е всичко това. Не го познаваш по начина, по който го познавам аз.
Знаех, че трябва да тръгвам, че Александър ме чака на гробището и се чуди защо мен ме няма там. От друга страна имаше толкова много неща, за които исках да разпитам Луна, за превръщането, за това какво е да си вампир в днешно време. Имаше толкова много неща, които исках да знам. А не знаех дали ще имам друг подобен шанс.
— Харесва ли ти да си вампир? — попитах, с приковано внимание.
— Жадувах го през целия си живот. Всичките ми роднини са вампири. Когато по-малкия ми брат, Валентин, се роди, си мечтаех, че и той ще е смъртен като мен. Но не беше и аз проклех деня, в който се бе родил. Последната смъртна в родословното ни дърво е била пра-пра-прабаба ми, никога дори не съм я виждала. Прекарвах целият си живот на светло, докато остатъка от семейството ми спеше. Така и не станах част от света им.
— И как се справяше сам сама? — почудих се.
— Опитах се да маскирам болката като бъда отлична ученичка и стана популярна сред съучениците си в училище. Това наруших връзката си с Джагър и роднините си. Завиждах на Джагър, а той завиждаше на мен.
— Наистина ли? Не мога да си представя Джагър да завижда на някого.
— Виждах го изписано на лицето му, всеки път щом се събудеше от ковчега си. Имахме само няколко часа, които можехме да прекараме заедно, преди да трябва да си лягам. Седяхме в ярко розовата ми стая, докато споделях всеки детайл от нещата, които ми се бяха случили в училище.
— Кой би искал да ходи на училище? — попитах.
— Джагър се интересуваше най-вече от спорта. В Европа футбола е много популярен. А той мечтаеше да е това, което никога не можеше да бъде — футболна звезда. Участваше в нощни мачове, жаден за това да е част от играта, вместо само зрител. Но учениците го смятаха за странен — детето, което никога не бе ходило на училище, бледо, мършаво, облечено като откачалка. Никога не се вписа. А сега, когато гледа как Тревър играе футбол му се иска да има неговия живот. Мисля, че за това ми го предложи като подходящ за мен.