— Отхвърлената ти любима.
— Луна? Тя никога не ми е била любима.
— Знам. Просто те дразня.
— Откъде знаеш, че е тя?
— Тя ми каза. Когато отидох в парка.
— Нарани ли те? — попита ме той.
— Искаше. Всичко е било план да ме скара с Тревър. Иска аз да стоя далеч от него.
— Това излиза извън контрол — каза той. — Ще говоря с нея.
— Не, тя мисли, че съм вампир — казах гордо и сложих ръката си в неговата. — Можеш ли да го повярваш? Бъбрихме си цяла вечност. Сякаш сме най-близки приятелки.
— Джагър и Луна нямат най-добри приятели. Трябва да сме много внимателни. Няма как да предскажем какво ще направят.
— Но тя наистина ме харесва — настоятелно казах аз.
— Сигурен съм, че е така — отвърна ми той усмихнато. — Но все пак не можем да им вярваме.
— Ами, тя вярва на мен.
— Защото ти си човек заслужаващ доверие. Познавам семейството им, Рейвън. Те не са като теб. Спомни си, че са вампири. Истински.
— Тя ме приема като вампир. А и Джагър също е убеден, че съм такъв. — Поколебах се и вдигнах поглед към гаджето си вампир. — И това ми харесва. Защо ти не можеш да ме приемеш като вампир?
Усмивката на Александър премина в мръщене.
— Приемам те такава каквато си. Винаги съм те приемал — каза и се отдръпна от мен.
— Не исках да те разстройвам — казах и се присегнах към него. Прегърнах го с всички сили. — Толкова съм затънала във всичко това, че вече не мога да мисля трезво. Сигурно си мислиш, че съм много незряла.
Александър омекна и погали косата ми.
— Знаеш как мисля за теб — каза взирайки се с шоколадовите си очи в моите. Повдигна брадичката ми и нежно ме целуна.
— Не знам още колко мога да продължа това. Кога ще бъдем заедно — само ние? Без да се тревожим за Джагър, Луна и Тревър?
— Какво ще кажеш за сега? — изведнъж развеселено каза той. — Исках да ти дам това.
Той ми подаде дървена кутия с формата на сърце, която стоеше на перваза на прозореца.
Очите ми светнаха.
— Толкова си мил! А аз съм такава егоистка.
Отворих кутията. На сребърна верижка висеше един медальон — черни устни с малки вампирски зъби.
— Това е вампирска целувка — каза ми той гордо.
— Александър, прекрасно е. Ще го нося вечно.
Александър откопча колието ми от оникс и ми сложи безценният си подарък, който бе направил само за мен.
Даде ми една дълга, продължителна целувка за лека нощ.
— Кажи ми нещо. Щеше ли да е по-лесно, ако бях вампир?
Точно в този момент баща ми спря на алеята.
Александър бързо се скри в сенките.
Изчаках баща ми да се изкачи по стълбите.
— Къде отиде Александър? Беше тук преди малко. Исках да му кажа „здрасти“.
— Трябваше да се прибере в къщи преди да се превърне в тиква.
Изтощена влязох в тъмната си спалня и включих лампата си Едуард Ножиците.
Тогава си изкарах ангелите. На леглото ми и изглеждащ по-зловещ от всякога седеше Джагър.
Изпищях.
Това само накара зловещия тийнейджър да се засмее.
— Рейвън? Какво има? — извика майка ми отдолу.
— Нищо — извиках в отговор. — Просто си ударих пръста. — След това прошепнах на Джагър. — Какво правиш тук?
— Прилепите могат да се промъкнат къде ли не. Би трябвало да си го разбрала до сега.
— Искам да изчезнеш оттук! — настоях аз.
— Няма да се бавя. Провела си един очарователен разговор с Луна. Тя е много развълнувана. Мисли си, че е намерила новата си най-добра приятелка.
— Е, може би е точно така.
— Каза, че сте си говорили за всякакви момичешки неща. Момчета. Прически. Ухапвания от вампири.
Улових отражението си в огледалото на гардероба ми и отстъпих назад.
Джагър си играеше с копчето на нощната ми лампа. Включена. Изключена. Включена. Изключена.
— Престани! — предупредих го аз. Нещо липсваше. — Къде е Кошмар?
Дочух драскане идващо от чекмеджето ми на бюрото.
Изтичах до него и го отворих.
— Кошмар! — казах аз и вдигнах черното ми коте. — Бедното ми момиче.
— Странно — каза той поглеждайки ме похотливо. — Не ти съска.
— Не съска и на Александър — казах му аз и нежно погалих козината й. — Има вкус.
Джагър се изтегна на леглото ми, като постави червените си кубинки Догмартинс върху кувертюрата.
— Това легло е много удобно.
— Свали си краката! — скарах му се и избутах обувките му.
Джагър се наведе над леглото и вдигна одеялото от пода.
— Къде ти е ковчега? — попита ме той. — Не е отдолу.
Изправи се и се понесе към гардеробната ми. Бавно отвори вратата му.
— Не е тук — отбеляза. — Може би го криеш под роклята си — каза с палава усмивка.
— В мазето е.
— Странно. Не го забелязах там.