Облегнах се назад и се загледах в блещукащите звезди на небето.
Луна измъкна пакетче дъвки с вкус на грозде. Извади две дъвки и върна останалите обратно в чантичката ми.
Нямах нищо против да се позадържи известно време в града. И нямах нищо за криене в чантичката си. Или имах?
— Какво е това? — попита тя и извади пудриерата на Руби.
Сърцето ми спря да бие.
— За какво ти е пудриера? — попита ме скептично Луна, като държеше в ръка пластмасовата пудриера и галеше с пръсти рубинено червеното Р.
— Наследствена вещ е — казах й аз опитвайки се да и я взема.
— Наследствена вещ? — почуди се тя на глас. — Не изглежда толкова стара.
Точно тогава един Мустанг се приближи нагоре по пътя и спря пред имението.
Грабнах пудриерата и чантичката ми, и хукнах към колата.
— Мат! Беки! Как сте, приятели?
— Хей, Рейвън, какво става? — попита ме Мат.
— Здрасти, Бек, — усмихнато й казах аз.
Луна се приближи зад мен.
— Здрасти, Бек, — каза тя като също се усмихваше.
Усмивката на Беки повехна. Обикновено любезната ми най-добра приятелка ме погледна надменно.
— Мислех, че ще излизаш с Александър — каза Беки.
— Точно така; точно отивах към него.
— Просто си поприказвахме по момичешки преди това — обади се Луна.
Думите й ме раздразниха. Нямаше нужда Луна да се опитва да накара Беки да ревнува.
— По-добре вече да отивам при Александър — най-накрая казах аз. — Ще се видим утре, Беки.
— Добре — отвърна ми тя.
Отстъпих настрани от колата. Луна сложи ръката си около раменете ми и помаха на Беки.
Беки учтиво й отвърна.
Мустанга се отправи надолу по лъкатушещата улица. Александър ме бе предупредил за мотивите на Джагър и Луна.
— Чао, Луна — казах й, и се отправих към имението, докато тя стоеше на улицата.
Този път аз бях тази, която си тръгна.
Глава 14. Поканата
На следващият ден обикновено ранобудната птичка Беки закъсня. Вече си бях взела душ, наядох се, облякох се, после се преоблякох, а сега седях на предните стълби, с горнище, завързано около кръста си, пишейки любовни бележки на Александър. Вече бях готова да се откажа да ходя на училище, когато тя най-сетне спря на алеята ни.
Качих се в пикапа й, а тя едва промълви „Здравей“.
— Къде беше? — попитах аз. — Да не се успя? Или пък стигна на половината път до училище и осъзна, че си ме забравила?
Беки не отговори, но продължи да кара към училище.
След един учтив разговор с нея — отговорите й се състояха от „ъхъ“, „разбира се“ и главно кимания с глава — вече ми писна.
— И за какво е това мълчание? — попитах.
— Не, нищо — отговори тя, докато завиваше по пътя, който водеше към училище.
— Да не би да не се чувстваш добре?
— Чувствам се идеално.
— Тогава защо си ядосана?
— Не съм — отвърна тя и пусна радиото.
Тя спря на едно празно място до местата за паркиране на дванадесетокласниците и изключи двигателя.
— Просто ми се струва странно — започна меко тя. — Ти напусна „Хатси“ заедно с Александър веднага щом поръчката ви пристигна. Известно време след това, Джагър и Луна също си тръгнаха. Чух, че си се разхождала заедно с Луна в парка. И предната нощ пред имението, сякаш бяхте най-добри приятелки.
— Тя не ми е най-добра приятелка.
— Знам, че с нея имате доста повече общи неща — продължи тя. — Готическите дрехи, музиката. Вероятно и тя обожава вампирите.
— За това ли е всичко?
Ако имаше нещо по-лошо от ревнив любим, то това беше заплахата от нова най-добра приятелка.
— Ти просто си намерила някой по-добър за теб — каза тя и излезе от пикапа.
— Аз не искам някой, който да прилича на мен — отговорих, докато вървяхме към училище. — Искам някой точно като теб.
През всичките години, когато Беки и аз бяхме приятелки, тя никога не бе осъждала дрехите, които нося или музиката, която слушам. Никога не бе искала да съм нещо повече от самата себе си.
— Искаш да знаеш истината ли? — попитах.
— Разбира се!
— Права си, дължа ти я. Добре, ето я и цялата истина.
Тя изглеждаше нервна, сякаш щях да изтърся думите: „Да, намерих си нова най-добра приятелка. Добро попадение.“
— Всичко това е голяма тайна — започнах аз.
— Продължавай.
— Добре — поех си дълбоко въздух. — Луна и Джагър са вампири — започнах да шепна аз — и те се опитват да превърнат Тревър в такъв като тях. Напуснахме „Хатси“, защото двамата с Александър се опитвахме да вземем ковчезите им от къщата на дървото, за да ги накараме да си отидат обратно в Румъния — въздъхнах, усещайки облекчение, че най-сетне бях имала възможността да споделя най-тъмните си мисли с най-добрата си приятелка.