Руби сигурно се чувстваше, сякаш е на вечеря в семейство Мънстър11.
Джеймсън застана начело на масата и дръпна стола на Руби, за да може тя да седне, докато Александър направи същото на мен.
Можех да свикна с това. Почувствах се сякаш съм в петзвезден ресторант. Обикновено у дома, Момчето — Били и аз се боричкахме кой да заеме стола пред телевизора.
Александър седна срещу мен. Размерът на дъбовата маса бе достоен за Франкенщайн, така че щеше да ми е невъзможно да му прошепна новините по време на вечерята.
Джеймсън махна корковата тапа от бутилката, която бе донесла Руби и започна да сипва вино в нейния бокал. Можех да видя как ръцете му треперят от усилие да не разлее дори капка върху страхотният й бял костюм.
Александър взе една червена бутилка, поставена на поднос до него и си наля от червената течност в своя бокал.
Руби направи знак на иконома да спре да й налива вино.
— Не знаех, че ще сервираш пържоли тази вечер. Можеш да запазиш бутилката за друг път — предложи тя. — Просто ще пия от същото питие като на Александър.
Двамата мъже застинаха, споглеждайки се притеснено.
— Ъм… мисля, че би предпочела своето шардоне — предпазливо каза Александър.
Джеймсън се ухили в беззъба усмивка.
— Александър е на специален витаминозен режим. — Това е лекарството му.
— Налага му се, все едно вампир да пие кръв — тихо се намесих аз.
Руби набръчка чело.
— Е, тогава ще се задоволя с това — каза тя.
Заопитвахме разнородните питиета на масата, докато Джеймсън грижливо постави добре изпечените пържоли пред мен и Руби. После икономът постави и чиния за Александър, тънко парче филе, полято с кървавочервен сос.
Докато вечеряхме, Руби внимателно гледаше как Александър хапваше сочният си стек, сякаш гледаше цирков артист да гълта огън.
— Така ядат в Румъния — прошепнах й.
— Била съм в Румъния — тихо отговори тя. — Предполагам, че съм посетила друг регион.
Хвърлих поглед към Александър, който бързо ядеше бързо. Нервният Джеймсън едва докосваше храната си. Руби обаче хапваше бавно, наслаждавайки се на вечерята си.
Завързахме неловък разговор и поздравихме Джеймсън за великолепната вечеря.
Свещите потрепваха. Сенки играеха по стените, а вятърът виеше измежду клоните на дърветата. Докато четиримата седяхме около масата, се почувствах сякаш всеки момент щяхме да се хванем за ръце, да образуваме кръг, и да направим един от онези сеанси за призоваване на духове. Липсваше само „Уиджи“ дъската.
Восъкът бавно капеше от свещите. Кап. Кап. Кап. Като тиктакането на старинен часовник. Вечерта можеше да се проточи цяла вечност.
— Това Имение е много… историческо — опита се да намери правилната дума Руби. — Виждал ли си някакви призраци?
— Само този на баба ми — отвърна невъзмутимо Александър.
Руби се задави с виното си.
— Моля?
— Къщата принадлежеше на бабата на Александър — опита се да обясни Джеймсън. — Но ние никога не сме…
— Значи наистина си я виждал? — нетърпеливо попитах аз.
— Рее се из фоайето през нощта — каза той тихо. — Всъщност сега стои… точно зад теб!
Разсмях се, а Руби подскочи от стола си, сякаш бе видяла призрака със собствените си очи.
Александър и Джеймсън веднага станаха от местата си.
— Не исках да те плаша — извини се Александър.
— Добре ли си? — попита Джеймсън, предлагайки й чаша с вода. — Ама и на Александър му идват едни идеи…
Руби се засрами.
— Просто не съм свикнала да съм в къща толкова…
— Обладана от духове? — подсетих я аз.
— Огромна — поправи ме тя. — И тъмна, обикновено светвам всички лампи — изсмя се тя пресилено.
— Можем да запалим още свещи — предложи Александър.
— Не, моля те. Седни. Седни. И нито дума повече — каза тя.
Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.
— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.
— Освен, че редовно се появявам ли?
Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.
— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.
— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.
— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.
— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.
После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.