— Никога не казвай това — ти промени живота ми по начин, който не съм си и мислел, че съществува. Приключение, съдбовност. Истинска любов.
Мрачните му очи просветнаха.
— Е, ако не се държиш нормално родителите ти, приятелите ти, както и целия град ще започне да говори за поведението ти — заспори той.
Загризах черният си нокът.
— Но те вече го правят.
Сладка усмивка се разля по бледото му лице. И тогава той смръщи вежди.
— Освен това, можеш да правиш това, което аз не мога — да посещаваш училище. Това е мястото, където ще е Тревър, ако вече не е превърнат. Там ще имаш шанс да го убедиш да стои надалеч от Луна.
Усетих внезапен прилив на гордост.
— Възлагаш ми тайна мисия?
— Ще си като готически Ангел на Чарли.
— Ами ако Джагър разбере, че ходя на училище? — попитах аз. — Може да се почуди защо съм навън през деня. Не съм виждала вампири да учат в гимназията.
— И това е причината, поради която Джагър и Луна няма да разберат. След като ще излизат само по тъмно, няма как да узнаят, че ходиш на училище — успокои ме той.
— Ами ако Тревър и футболните му приятелчета кажат на Джагър, че ходя? — продължих да настоявам аз.
— Няма да имат доказателство — отговори ми убедено Александър. — Джагър няма да повярва на нещо, което не е видял. А ме видя как те хапя — или как се правя, че те хапя — добави той.
Александър ме изпрати до вратата. Наведе се към мен и ме целуна дълго за лека нощ.
— Докато ти си на училище, вече ще съм заспал и ще те сънувам.
Той ми изпрати въздушна целувка, качи се в колата си и замина. Когато се обърнах да помахам, вече бе извън погледа ми.
Същата нощ, докато лежах на леглото, се опитах да успокоя напрегнатите си нерви. Затворих очи и си представих Александър сам в стаята си на тавана, умело рисуващ наш портрет на карнавала в Дулсвил, както и гърмящата музика на Корн от уредбата.
Не бях сигурна защо бе останал толкова спокоен, след като знаеше, че Луна и Джагър бяха в Дулсвил. Когато слънцето изгрееше, нямаше да мога да видя своята половинка чак до залез. Докато той спеше, аз щях да отида на училище и да се изправя срещу Тревър сама.
На следващата сутрин се събудих на слънчевата светлина, която се процеждаше между процепа на завесите ми като изгарящо фенерче. Дръпнах хубаво пердето, завих се в одеялото и се опитах да заспя отново. Но продължавах да мисля за мисията си — да спася своят враг от жадния вампир.
Търсех какво да облека в спалнята си, когато чух звука от клаксона на кола.
— Беки е тук! — извика майка ми от кухнята.
— Тя винаги подранява с десет минути! — излаях аз, обувайки черно-бял клин. Моята най-добра приятелка винаги подраняваше, но сега, когато бе с Мат, настояваше да ходим дори по-рано.
Клаксонът избипка отново.
— Ще гледаш само него през следващите шест часа — измърморих си ядосано.
— Рейвън! — извика отново майка ми. — Не мога и днес да те покривам. Имам среща и…
— Знам! Слизам след минута!
Истината бе, че ако Александър ме чакаше всеки ден в гимназията, аз също щях да навия часовника си с мотив „Кошмар преди Коледа“ за пет и половина. Но докато обувах черна минипола и раздърпана тениска на Дони Дарко, единственото, за което можех да мисля, бе как Александър спи в тъмната стая. Щях да посрещна този слънчев ден без него.
Докато Беки нетърпеливо продължаваше да натиска клаксона, покрих вече тъмните си и изморени очи с черни сенки и очна линия. Най-накрая сграбчих раницата си, помахах на майка си и се качих я пикапа на Беки.
— Ще разкача жиците на този клаксон веднага! — казах аз със сърдит тон.
— Съжалявам Рейвън, но просто…
— Знам, знам. Ще се срещна с Мат преди училище.
— Досадна ли съм? — попита тя.
— Щях да се държа по същия начин, ако Александър ме чакаше там, вместо Тревър Мичъл.
— Благодаря за разбирането.
Беки задмина един жълт училищен автобус, пълен с малки ученици, които отиваха към училището на брат ми. Някои от тях гледаха през прозорец. Едни ми намигнаха, докато други ме сочеха с пръст и се смееха. Щях да съм обезпокоена или изненадана, ако не правеха това всеки ден.
— Е, като говорим за Тревър… Имам много мръсна клюка за него.
— И каква е тя?
— По скалата от едно до десет има рейтинг девет и половина.
— Казвай! — подканих я аз, проверявайки грима си в счупеното й огледало за обратно виждане.
— Тревър си има гадже.
— Имаш предвид Луна? — попитах аз.
— Луна ли? — обърка се тя.
— Имам предвид, луна… тичка. Трябва да е лунатичка, за да се среща с него. Както и да е, кой ти каза?