Настигнах един преоблечен жътвар.
— Тревър?
— Не, но съм сигурна, че е някъде тук — промърмори един момичешки глас.
Хукнах към портата. Огледах дали някой от жътварите не носи сироп за кашлица.
И после се почудих дали Луна не си измисляше цялата история. Може би Тревър бе присъствал на церемонията през цялото време.
— Тревър? — отчаяно попитах един Жътвар, запътил се към мен.
— Да, Чудовищно момиче? — скръсти ръце, а тежките му, навити ръкави увиснаха.
Очите ми светнаха. Сега, когато най-сетне бях открила Тревър, трябваше само да го изведа от свещената земя.
— Най-накрая те намерих!
Една студена като камък маска на скелет отвърна на погледа ми.
— Ъъъ… Луна не се чувства много добре — забърборих аз. — Позволи ми дойда с теб да вземем хапчетата й за кашлица.
Поех бялата му кокалеста ръка и се опитах да го насоча към изхода.
Ангелът на Смъртта не ме последва.
Вместо това, с кокалестата си ръка той ми показа опаковка витамин С. Обърна ми гръб и тръгна към церемонията.
Затичах се по петите му.
— Опитах се да ти кажа, — започнах. — Луна не е тази, за която я мислиш. Не е симпатична мажоретка с отлични оценки. Иска да те измами.
Той поклати глава и продължи.
— Тревър! Не можеш!
Когато го настигнах, грабнах ръкава на костюма му. С бързо движение той освободи ръката си.
Бях на мисия, която се оказа точно толкова опасна, колкото се опасявах. Грабнах пластмасовата му коса, но той продължи.
(*??? косата на Жътваря — Б.пр.)
Затичах напред и блокирах пътя му с косата.
— Почакай, — прошепнах, без дъх. — Моля те, преди да отидеш по-далеч. Ти беше този, който се опита да убеди целия град за Стерлинг. Защо не виждаш Александър на дневна светлина? Защо Джагър и Луна те канят на гробището? Беше прав през цялото време. Не е само слух. Всичко това е точно, защото са вампири.
Загледах се в лицето му скелет. Размаха слабата си ръка и ме избута. Последвах го до уреченото място за заветната церемония.
Тълпа от извънземни се бе насъбрала пред един надгробен камък. Имаше вещици и призраци навсякъде, седнали, прави, подпрени.
Пред надгробните плочи имаше ковчег и запален свещник. Александър, мина покрай Тревър в костюма си на Смърт и зачака на една страна с калаен бокал в ръце.
С всичка сила грабнах ръката на Ангела на Смъртта до мен.
— Не отивай, — замолих го. — Моля те! Александър е горе, опитва се да разсее коварния им план. Гледай какво ще стане и ако греша, ще те целуна тук и сега, пред цялото училище! — изтърсих.
Той спря и загледа в мен за няколко прекалено дълги секунди.
Сърцето ми спря. Осъзнах на какво бях предложила току-що. Но планът ни трябваше да проработи. Бях заложила живота и устните си в него.
Скрихме се зад гостите на партито, на няколко метра от Александър.
Тогава видях Луна, пристъпвайки към олтара на гробището, надгробни плочи се извисяваха от двете й страни, а в ръцете си придържаше изсъхнал букет.
Беки и Мат се промъкнаха до мен.
— Готино е. Като зловеща готическа сватба, — каза приятелката ми, вещица. — Може ние да сме следващите, — пошегува се тя с Мат.
Дръпнах към себе си Ангела на смъртта.
— Досега се опитвах да ти кажа, — казах, шепнейки. — Беше прав за Стерлинг. Те са вампири. Както и Луна, и Джагър. Моля те, повярвай ми. Преди да е твърде късно.
Александър отпи от бокала.
Луна достигна моята Смърт (Александър) и също отпи от бокала. После каза нещо, което не успях да доловя.
— Какво каза? — попита Беки.
— „За краля и кралицата на гробището“, — повтори Мат.
Луна се обърна към Александър и се наведе към него.
Ахнах, а тълпата се развесели.
— Не! — изкрещях и започнах да си проправям път през тълпата, но една смъртнобледа ръка ме спря.
Обърнах се и видях Ангела на Смъртта зад мен.
Тогава Александър хвана Луна за раменете и я задържа на ръка разстояние:
— Какво правиш? Не ме отблъсквай!
— Целуни я! Целуни я! — скандираше тълпата.
Но Александър държеше вампирката на разстояние. Свали качулката на наметалото си.
— Не съм Тревър! — извика Александър. — Сега можеш да спреш с игричките си.
— Защо Александър е там? — каза Мат на Беки. — Какво става?
Луна се втренчи с истинската ми любов и започна да се смее.
— Не съм искала Тревър тук. Исках теб!
Александър отстъпи объркан. Луна хвана прекалено дългия му ръкав.
— Сега не трябва да чакам ти да ме вземеш за жена. Мога аз да те взема!
Продължавах да си поправям път през тълпата, но Ангелът на Смъртта ме стисна за рамото.
— Изчезни! — наредих му.
Благодаря на Бога, че Александър бе по-силен от изоставената Луна. Държеше с едната си ръка косата, а другата поддържаше дистанцията си с гърчещата се вампирка.