Тревър, с обновената си популярност, се беше завърнал към отбелязването на точки на футболните мачове. Стомахът ми ставаше на възел, когато осъзнаех, че вече бе дори по-известен от преди.
Въпреки това, бях забелязала почти недоловима промяна в поведението на врага ми към мен. Той не ме канеше на партитата си, не ме караше до училище и не ми предлагаше да носи учебниците ми, но често го виждах да ме гледа. Веднъж той даде знак на Беки да върви напред и се спря при мен по време на обяд. Когато изпуснах папката си по английски в коридора, бях удивена когато той каза: „Изпусна тетрадката си, Рейвън!“, вместо да се обърне към мен с обичайното Момиче-чудовище.
Най се изненадах обаче, когато веднъж ми пресече пътя до чешмата и ми каза:
— Чудя се какво ли щеше да стане, ако вместо Стерлинг моето семейство се беше нанесло в Имението.
— Тогава сега щях да разговарям с Александър вместо с теб — казах му аз и отминах.
Не можех да устоя да го режа постоянно. Мисля, че флиртаджията беше опитал от собственото си лекарство — знаеше какво означава да не те приемат. Щях да го поизмъча още малко.
Двете с Беки си направихме правило — да сме повече време заедно — включително и веднъж седмично „момичешко събиране“ в ресторанта на Хатси — макар че тя все още ходеше с Мат.
Пролетното слънце изгори кожата ми и аз се чувствах добре само след залез, а и можех отново да видя Александър. През вечерта, двамата с него се промъквахме в гробището и събирахме отпадъци, докато не се изморявахме напълно. Открихме, че ковчезите бяха махнати от къщата на дървото, вероятно от Джагър, след като Луна бе отлетяла.
Следващият уикенд родителите на Хенри ни се отблагодариха, че сме се погрижили за него. Планираха малко барбекю — парти за семейство Мадисън и ни помолиха да поканим и някои наши приятели.
Задният двор миришеше на хот-дог и хамбургери, прясно изпечен хляб и всички кисели краставички, които някой можеше да изяде. Небето бе ясно, пълно с милиони блещукащи звезди над главите ни. Хенри и Момчето Били тренираха гмуркане в басейна с отопление. Майката на Хенри развеждаше моята около къщата им, която притежаваше цели пет спални. Бащите ни упражняваха голф-замахванията си в задния двор. Нина, икономката, сервираше нещо на Руби Джеймсън на градинската маса. Той очевидно се радваше, че този път има някого, който сервира на него, а не трябваше самият Джеймсън да върши цялата работа. Мат и Беки също хапваха и се мотаеха около цветната градина.
Двамата с Александър стояхме заедно на люлката.
— Това прилича на сбъдната мечта — каза той, докато се люлеехме напред-назад. — Най-сетне можем да се съсредоточим върху нас двамата. Да продължим с традиционната „Момче среща момиче, момичето се влюбва, а момчето е вампир“ история.
Аз се разсмях, а той стисна ръката ми. Можех да кажа, че е облекчен, след като Луна и Джагър бяха напуснали Дулсвил.
— Ще ми липсва животът ми като вампир — признах аз тихо. — Наистина се приспособявах към него, тъкмо свиквах. Да се крия от слънчевата светлина, да търся приключения под луната. Трябва да призная, че една малка част от мен ще й липсва Луна, може би защото тя имаше живота, за който винаги съм мечтала, или може би защото тя ме приемаше. И още по-малка част от мен, която винаги ще мисли хубаво за Джагър — не за отмъстителната му страна, но за страстта с която той приемаше, че е вампир.
— Нормално е да имаш смесени чувства към тях — успокои ме той. — Те не бяха нищо подобно на всеки друг, който си срещала досега. Така се чувствам и аз спрямо теб.
— Усещах, че най-накрая съм си намерила компания, в която да принадлежа — без значение дали бяха смъртни или не.
— Така се чувствам и аз, когато съм с теб. Наистина си принадлежим — каза Александър, а очите му изглеждаха по-малко самотни. — Без значение къде сме.
Аз си спомних колко самотна се чувствах, когато бяхме далеч един от друг. Дори и ако тъмният му свят не беше толкова романтичен, колкото си бях представяла, колко ли лошо можеше да е, ако сме заедно там?
— Може би някой ден можем да направим мечтата ми по-реална… — подметнах аз. Беше забавно двама вампира да смятат, че съм една от тях. Сега просто трябваше да убедя третия. Но после се зачудих дали Джагър бе прав, когато каза, че аз приличам повече на вампир, отколкото е Александър. Ако аз бях превърната, щях ли да съм по-скоро като Александър, или пък щях да приличам повече на Джагър и Луна?
Погледнах към него, чакайки отговора му.