Том Холанд
Вампирът
Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон
Мразя нещата, които са изцяло измислени… И най-ефирната структура би трябвало да стъпи на някаква основа, на житейски факт — чистата измислица е талант единствено за лъжеца.
I
Ако станеха обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен пoзop.
Г-н Никълъс Мелроуз — шеф на собствена юридическа фирма и човек с положение — не обичаше да го ядосват. Не беше свикнал, защото от много години никой не си го позволяваше.
— Ключовете никога не се дават — грубо рече той. Вгледа се с известна неприязън в момичето, изправено пред внушителното му голямо писалище. „Как смее да ме тревожи така?“ — Никога — повтори той. Дори поклати показалец в случай, че то все още има някакви колебания. — Никога.
Ребека Карвил го погледна, после поклати глава. Наведе се и вдигна чантата си. Мелроуз я наблюдаваше. Дългата тъмноруса коса, оформена и същевременно буйна, се разпиляваше върху раменете на девойката. Очите й блестяха. „Красива е“, помисли си Мелроуз, „смущаващо красива“. После въздъхна. Прокара пръсти през оредяващата си коса и се потупа по корема.
— „Свети Джуд“ винаги е бил особен случай — промърмори той с малко по-сговорчив тон. — В юридическо отношение — мъжът направи жест с ръце. — Виждате, че нямам избор, нали, госпожице Карвил? Повтарям — съжалявам, но няма да получите ключовете.
Ребека извади няколко листа от чантата си. Мелроуз се намръщи. Наистина остаряваше, щом мълчанието на едно момиче можеше така да го смути — независимо колко е красива и независимо каква работа има с него. Наведе се над писалището си.
— Може би — помоли той, — ще ми кажете какво очаквате да откриете в гробницата?
Ребека изшумоля с книжата. Изведнъж хладната й красота се озари от усмивка. Подаде му документите.
— Разгледайте ги — рече девойката. — Но по-внимателно, защото са стари.
Заинтригуван, Мелроуз ги взе.
— Какво представляват? — попита той.
— Писма.
— И как да разбирам това, че са „стари“?
— 1825 година.
Мелроуз погледна Ребека над очилата си, после приближи едно от писмата към светлината на настолната лампа. Мастилото бе избледняло, хартията — пожълтяла. Опита се да разчете подписа в долния край на листа. В сумрака, на светлината на единствената лампа, задачата се оказа трудна.
— Томас… какво е това? Мур ли? — попита той, вдигайки глава.
Ребека кимна.
— Трябва ли името да ми е познато?
— Бил е поет.
— Боя се, че с моята професия човек няма много време да чете поезия.
Ребека продължаваше да го гледа невъзмутимо. После протегна ръка над бюрото, за да си вземе писмото обратно.
— Днес никой не чете Томас Мур2 — рече тя най-сетне, — но на времето е бил много популярен.
— Да не би да сте експерт по поетите от този период, госпожице Карвил?
— Имам сериозни основания да се интересувам, господин Мелроуз.
— А, така ли? — Мелроуз се усмихна. — Имате основания? Чудесно — облегна се назад в стола. „Значи просто се интересува от стари ръкописи, нищо повече, някаква жалка научна изследователка“. Изведнъж му се видя по-малко заплашителна. Той й се усмихна с облекчение, окуражен от чувството за собствената си значимост.
Ребека го наблюдаваше, без да отвръща на усмивката му.
— Както вече ви казах, господин Мелроуз, имам сериозни основания — тя сведе поглед към листа в ръцете си. — Така например това писмо е написано до някой си лорд Рътвен, с адрес Мейфеър, улица „Феърфакс“ 13… — тя бавно се усмихна. — Не е ли това къщата, която е долепена до „Свети Джуд“?
Като видя как адвокатът реагира на думите й, усмивката на девойката стана още по-широка. Лицето му изведнъж пребледня. В същия миг той поклати глава и се опита да отговори на усмивката й.
— Да — прошепна Мелроуз и докосна с пръсти челото си. — И какво от това?
2
Томас Мур (1779–1852г.) — ирландски поет — романтик, сатирик, композитор и музикант. (б.р.)