— Тялото му бе изхвърлено на брега десет дни по-късно. Непокритата плът бе изядена. Онова, което бе останало, бе обезцветено от морето. Трупът изглеждаше неузнаваем. Можеше спокойно да бъде взет за скелет на овца. Помислих си за Хайде. Надявах се тялото й — скапана плът в чувал от зебло, никога да не е било намерено. Надявах се костите й да лежат спокойно на дъното. Трупът на Шели, гол без дрехи, представляваше гледка, от която ми се повдигаше. Накладохме огън на брега и го изгорихме. Когато пламъците лумнаха, миризмата на разлагаща се плът стана непоносима. Лъхаше на гнило и сладникаво — вонеше на моя провал.
Тръгнах по брега. Свалих ризата си. В този момент оглеждайки се, видях на един хълм силуета на Полидори. Очите ни се срещнаха. Месестите му устни се изтъниха в злобна усмивка. Помежду ни премина пушек от огъня. Обърнах се и навлязох в морето. Плувах, докато пламъците изгаснаха, но не се чувствах пречистен. Върнах се при огъня. Там беше останала само пепел. Събрах я в шепи и я прецедих през пръстите си. Един от присъстващите ми показа почерняло парче плът. Обясни, че това било сърцето на Шели. Не изгоряло. Попита дали не го искам. Аз поклатих глава. Беше твърде късно. Прекалено късно да притежавам сърцето на Шели…
Лорд Байрон се умълча. Ребека чакаше с мрачно лице.
— А Полидори? — попита тя.
Лорд Байрон я погледна с недоумение.
— Вие не спечелихте сърцето на Шели. Загубихте и все пак, когато видяхте Полидори, не му се опълчихте, а го оставихте да си тръгне. Така че той е още жив. Защо? Защо не го унищожихте, както се бяхте заканил?
Лорд Байрон леко се усмихна.
— Не подценявайте насладата от омразата. Тя е достойна за вечността.
— Не — поклати глава Ребека, — нищо не разбирам.
— Хората обичат бързите неща, а за да се мрази е нужно спокойствие. Аз разполагах със… спокойствие — изсъска думата той.
Ребека сбърчи чело.
— Откъде да знам дали говорите сериозно? — попита тя с неочакван гняв и страх в гласа. — Могъл сте да го унищожите, нали?
Байрон я гледаше с леден поглед.
— Да, предполагам — промълви най-сетне той.
Ребека почувства как сърцето й забавя ударите си. Боеше се от лорд Байрон, но не колкото предишната нощ, когато доктор Полидори я изненада край Темза с изкривено от лудост лице и отровен дъх.
— Само предполагате? — попита тя. Очите на лорда оставаха все така ледени.
— Разбира се. Как можем да сме сигурни за нещо? В Полидори има вградена частица от мен. Това е моят дар — да създавам такива като мен — в гласа му се появи неочаквана енергия. — Бих могъл да го унищожа, да, разбира се. Но вие питате защо не го правя сега, защо не го сторих в Италия, след като се удави Шели. Причината е една и съща. В Полидори има моя кръв. Той е мое творение. Той, който споделяше моята самота, с този акт ми стана почти скъп. Колкото повече го мразех, толкова повече разбирах, че нямам другиго. Може би Полидори нарочно бе допринесъл за този парадокс. Не знам. Дори Йехова, когато праща потопа, не може да допусне пълно унищожение на света. Как бих могъл да оскърбя духа на Шели, държейки се по-лошо дори от християнския Бог?
Лорд Байрон тъжно се усмихна.
— Защото ми се явяваха духовете на Шели и на Хайде. Не в буквалния смисъл — вече не като привидения в съня, а като пустота, като безутешност. Дните ми бяха апатични, нощите — безсънни. Нищо не можеше да ме оживи. Убивах, размишлявах и пишех поезия. Спомних си младостта, когато сърцето ми преливаше от любов и чувства. Сега, когато бях на трийсет и шест — не чак толкова ужасна възраст, можех да ровя из гаснещите въглени в онова същото мое сърце, но пламъкът не можеше да се разгори. Бях прахосал своето лято, още преди да е свършил май. Хайде беше мъртва, Шели — също. Дните ми за любов лежаха мъртви.
И все пак от апатията ме извадиха тези същите спомени. Преназначи дълга, застояла като тиня година въстанието в Гърция набираше сила. Делото, за което бе мечтала Хайде, революцията, която Шели бе копнял да оглави, влюбените в свободата, сред които някога слагах и себе си — сега се взираха в мен. Бях прочут и богат. Не трябваше ли да предложа на гърците помощта си? Смеех се на тази молба. Гърците не си даваха сметка за какво молят. Бях смъртно опасен — целувката ми омърсяваше всичко, до което се докосваше. И все пак, за моя изненада, открих, че се вълнувам. Вече мислех, че е невъзможно. Гърция — романтичната и красива страна; свободата — делото на всички, които бях обичал. Приех. Не исках да подкрепя гърците само с богатството си — реших да се бия редом с тях. Намислих да напусна Италия. Отново да стъпя върху свещената земя на Гърция.