Знаех, че това може да е последният ми шанс — да оправдае съществуванието ми и може би да прогони духовете на предадените от мен. По отношение на себе си не хранех илюзии. Не бях в състояние да избягам от това, което съм — свободата, за която се биех, нямаше да е моя. Дори и сражаващ се в битката, щях да бъда по-омърсен с кръв от най-жестокия турчин. Когато в далечината зърнах отново гръцкия бряг, усетих ужасно вълнение. Спомних си първата среща с тази страна преди толкова години. Каква вечност от изживявания бях натрупал след това! Каква вечност от промени… Пейзажът изглеждаше същият — земята, пръстта, на която бях обичал Хайде, на която за последно бях стъпвал като смъртен — свободен от жаждата за кръв… Тъжно, толкова тъжно ми се струваше да гледам планините на Гърция, да мисля за всичко онова, което бе мъртво и вече не съществуваше. Но имаше и радост, преплетена в скръбта. Изглеждаше невъзможно чувствата да се разделят едно от друго. Не се и опитвах. Бях дошъл, за да воювам и да предвождам бойците. Защо бях пристигнал в Гърция, ако не за да създам работа на унилия си мозък? Удвоих усилията си. Опитвах се да не мисля за нищо друго, освен за борбата срещу турците.
Когато ми предложиха да отплувам за Мисолонги, сенките на ужаса и разкаянието се върнаха, по-тъмни от всякога. Корабът прекоси залива към пристанището и оръдията на гръцката флота гръмнаха, за да ме приветстват. Върху вълнолома ме очакваха възторжени тълпи. Почти не ги забелязвах. Високо горе, в синьото небе се издигаше връх Аракинтос — зад него се намираше езерото Трихонида. Мисолонги ме очакваше — мястото, където отидох след като убих пашата, мястото където се срещнах с Хобхаус вече не като смъртен, а като вампир. Спомних си ярките образи на блатата и небето през онзи ден преди петнайсет години. Цветовете изглеждаха също толкова наситени, но сега в красотата им видях скрита смърт — болест в зеленото и жълтото на блатата, дъжд и буря — в червените отражения на облаците. Самият Мисолонги беше окаяно и мизерно, заобиколено от лагуни, построено върху кал място, вонящо, пренаселено и зловредно. Всякакви прояви на героизъм бяха обречени в зародиша си.
Така се оказа. Заобиколени от врага, гърците сякаш повече държаха да се бият един с друг, отколкото с турците. Парите изтичаха като вода от ръцете ми, но не виждах голям резултат — просто финансирах дрязгите сред гърците, които те толкова обичаха. Опитвах се да оправя отношенията между отделните водачи, да затегна дисциплината на войската. В края на краищата притежавах парите и можех да ги командвам дори само с поглед. Какъвто и ред да наложех обаче той много скоро биваше забравян. През цялото време валеше, така че дори да бяхме готови за атака, едва ли щяхме да направим нещо — условията станаха отчайващи. Навсякъде се давехме в кал — над града се стелеше влажна мъгла, водата в залива започна да се покачва, пътищата се превърнаха в истинско блато. Дъждът не спираше. Все едно се бях върнал в Лондон.
Свободата като кауза започна да губи своя блясък. След пристигането си в Гърция, за дълго бях свел до минимум убийствата — сега отново лакомо започнах да пия кръв. Всеки ден по време на студените зимни дъждове напусках града. Яздех по калната пътека край брега на залива. Убивах, изцеждах и оставях труповете на жертвите сред мръсотията и тръстиките. Дъждовете ги изтикваха в калта на залива. Преди се стремях да не посягам на гърци — нали бях дошъл да ги освобождавам. Започнах да действам без да се замислям. Ако не аз, щяха да го сторят турците.
Един следобяд, докато яздех край езерото, видях до пътеката облечен в дрипи човек. Който и да бе той, изглежда чакаше мен. Чувствах жажда — още не бях убил никого — пришпорих коня. Неочаквано животното се изправи на задни крака и изцвили от страх — с много усилия успях, да го овладея.
Фигурата в дрипи стоеше на пътеката. „Лорд Байрон“.
Гласът беше женски — дрезгав и пресипнал, с някаква странна нотка в него, която ме накара да потреперя от страх и радост. „Лорд Байрон,“ разнесе се отново гласът. Под качулката мернах бляскави очи. Жената протегна кокалеста ръка с изкривени, възлести пръсти. „Една смърт за Гърция!“ Думите й сякаш ме прорязаха.
„Коя си ти?“ — викнах аз, за да надвия шума на дъжда. Жената се усмихна. Сърцето ми спря — устните й ми напомниха кой знае защо за Хайде. „Спри!“ — извиках. Поех към нея, но тя бе изчезнала. Брегът изглеждаше пуст. Не се чуваше нищо друго, освен плясъка на дъжда по езерото.
Същата нощ имах конвулсии. Чувствах как ме обзема ужас. В устата ми се появи пяна, скърцах със зъби, сетивата ми сякаш се изгубиха. След няколко минути се свестих, но бях много уплашен. По бреме на припадъка почувствах такова самоотвращение, каквото не познавах. Знаех, че е предизвикано от жената, която бях срещнал на пътеката над лагуната. Спомените за Хайде, чувството за вина, копнежът по невъзможното — всичко се бе надигнало като внезапна буря. Оправих се. Седмиците минаваха, а аз продължавах да командвам моята войска. Дори нанесохме неголям удар на врага на отсрещната страна на езерото. Въпреки това през цялото време се чувствах напрегнат, изпълнен със странно предчувствие — очаквах отново да зърна странната жена. Знаех, че ще се появи. Нейното искане ехтеше в съзнанието ми: „Една смърт за Гърция!“ — лорд Байрон замълча, загледан в нещо зад гърба й. Ребека чу, или може би си представи, онова, което се намираше там. Лордът като че ли също го чу. Повтори думите, сякаш за да спре този шум. Те увиснаха във въздуха като прокоба. „Една смърт за Гърция.“