„Виждате ли, милорд, в каква прекрасна гледка ме превърнахте?“
„Съжалявам“, промълвих аз най-сетне. „Възнамерявах да ви убия.“
Пашата се засмя, задави се и от устните му бликна кървава пяна. Изплю я и тя се стече по брадата му. „Искахте да си отмъстите,“ обади се Вакел след малко. „Е, виждате какво постигнахте — по-голям ужас дори от смъртта.“
Настана тишина. „Отново повтарям“, обадих се най-после аз, „съжалявам. Не такива бяха намеренията ми.“
„Каква болка.“ Пашата се взираше в мен. „Да ме промушите в сърцето със сабята си. Каква болка, милорд.“
„Имахте вид на мъртъв. Когато ви оставих в долината, вие изглеждахте мъртъв.“
„И почти бях, милорд. Но аз съм по-велик, отколкото си мислите.“
Намръщих се. „Как така?“
„Най-големите вампири, като мен и вас, милорд, не могат да бъдат убити току-така.“
Кокалчетата ми побеляха от стискане на пистолета.
„Все пак има начин, нали?“
Пашата направи усилие да се усмихне. Резултатът бе само болезнена гримаса. Когато отново заговори, не спомена нищо по въпроса ми. „Милорд, аз лежах дълги години в калта на гроба. Плътта ми се топеше като размекнат сняг, по пръстите ми пълзяха червеи. Всички гадни твари, които живеят в почвата, оставяха по лицето ми своята слуз. Не можех да мръдна, притиснат от тежестта на пръстта. Тя стоеше между мен и живителната светлина на луната. Между мен и множеството живи същества, които биха могли да ме съживят със своята кръв. Да, милорд, раната, която ми отворихте, наистина беше страшна. Нужно бе много време, за да възстановя силите си и да се изтръгна от прегръдката на гроба. Дори сега, както виждате…“, той посочи тялото си, „има още много да се желае.“ Вакел стисна сърцето си. През пръстите му бликна кръв на малки мехури. „Раната, която ми направихте, все още кърви, милорд.“
Стоях онемял. Не усещах пистолета в ръката си. „Значи вече се възстановявате?“ — попитах.
Пашата леко наклони глава.
„И накрая отново ще бъдете невредим?“
„Накрая, да.“ Пашата се усмихна. „Освен ако, както споменах…“ — гласът му се изгуби. Аз не помръдвах. Пашата протегна ръка. Позволих му да стисне моята. Наведох се бавно и коленичих до главата му. Той се вгледа в очите ми. „Все така красив“, прошепна, „след толкова години.“ Изкриви устни. „Но сте остарял. Какво сте готов да дадете, за да си върнете предишната красота?“
„По-малко, отколкото бих дал, за да върна способността си да умра.“
Пашата се усмихна. Щях да го ударя, ако не беше болезнената тъга в очите му. „Извинете“, прошепна той, „това е невъзможно.“
„Защо?“ попитах. Неочаквано почувствах гняв. „Защо аз? Защо избрахте мен за вашата, вашата…“
„Любов.“
„За вашето проклятие.“
Той отново се усмихна и в очите му проблесна тъга. „Защото, милорд…“ Пашата протегна ръка и ме погали по лицето. От усилието цялото му тяло се разтрепери. Усетих пръста му по кожата си кървав и влажен. „Защото, милорд“, той преглътна и изведнъж лицето му се озари от желание и надежда, „защото видях у вас величието.“ Вакел се задави, но дори болката не можа да помрачи разбуденото му чувство. „Още когато се срещнахме за първи път, разбрах в какво можете да се превърнете. Вярата ми не ме излъга — вие вече сте същество по-силно от мен самия. Несъмнено най-великият от нашата порода. Моето чакане приключи. Аз имам наследник. Той ще поеме товара и ще продължи да търси. Там, където аз се провалих, милорд, вие ще успеете.“
Ръката му се свлече. Тялото му отново затрепери, сякаш заради усилието да говори. Гледах го с недоумение. „Да търся ли?“ — попитах. „Какво да търся?“
„Вие говорите за проклятие. Да, прав сте. Ние сме прокълнати. Нашата нужда, нашата жажда — тя ни превръща в отвратителни същества, от които всички се боят и бягат. Въпреки това, милорд, аз смятам, че в известен смисъл, ние сме велики… Ако можеше само…“ — той отново се задави и по брадата му потече кръв.
Погледнах рубинените петна и кимнах. „Ако можеше само“, прошепнах аз, „да я няма жаждата.“ Спомних си за Шели. Затворих очи. „Какво ли не бихме постигнали, ако не беше жаждата?“
Почувствах, че пашата стисна ръката ми. „Лавлейс ми каза, че Ахасвер се е срещнал с вас.“
„Да“, погледнах го с недоумение. „Познавате ли го?“
„Той има много имена. Скитникът Евреин, човекът, който се присмя на Христос по пътя Му към Голгота — за греха си е осъден никога да не намери покой. Но когато разпват Иисус, Ахасвер вече е стар. Стар и вечен, както са всички от неговия вид.“