„Неговия вид?“
„Безсмъртните, милорд. Не като нас, вампирите… Истински безсмъртните.“
„И какво представлява истинското безсмъртие?“ — попитах аз.
Очите на пашата просветнаха. „Да си свободен, милорд, от нуждата да пиеш кръв.“
„Има ли такова нещо?“
Пашата се усмихна едва-едва. „Трябва да вярваме, че има.“
„Значи никога не сте срещал такива безсмъртни?“
„За разлика от вас — не.“
Намръщих се. „Откъде знаете тогава, че съществуват?“
„Има доказателства — често съмнителни, но все пак доказателства. Хиляда и двеста години, милорд, ги търся. Искам да вярваме. Трябва. Мигар имаме друг избор и друга надежда?“
Спомних си за Ахасвер, как бе дошъл при мен и колко странно изглеждаше всичко, което ми разкри. Спомних си и още нещо. Поклатих глава и се изправих. „Той ми каза, че за нас няма никаква надежда. Няма изход.“
„Лъгал е.“
„Откъде знаете?“
„Така е.“ Пашата се опита да седне. „Не виждате ли?“ — попита той с плам в гласа си. „Има начин да се спечели безсмъртие. Истинско безсмъртие. Щях ли да го търся през всичките тези години, ако нямах надежда? То съществува, милорд. Вашите странствания може да имат край.“
„Щом моите ще имат, защо не и вашите?“
Пашата се усмихна и огънят отново проблесна в очите му. „Моите ли?“ — попита той. „Моите също може да свършат.“ Той ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Уморих се“, прошепна. „Твърде дълго носих в себе си надеждите на нашия вид.“ Пръстите му се стегнаха. „Поемете товара, милорд. От векове чакам човек като вас. Направете каквото ви моля — освободете ме. Дайте ми покой.“
Погалих леко челото му.
„Значи е вярно“, прошепнах, „че все пак мога да ви убия?“
„Да, милорд. Бях силен, крал сред кралете на смъртта. Вампири като нас с вас трудно издъхват. Дълго време дори мислех, че е невъзможно. Но през дългите векове аз не проучвах само живота. Смъртта също има своите тайни. Търсех из библиотеки, в руините на древните градове, в тайни храмове и забравени гробници.“
Погледнах го. „Кажете ми тогава какво открихте?“ — бавно рекох аз.
Пашата се усмихна. „Един начин.“
„Как?“
„Трябва да бъдете вие, милорд. Вие и никой друг.“
„Аз?“
„Може да бъде само Вампир, създаден от мен. Само мое творение!“ Пашата ми кимна да се приближа. Надвесих се над устните му. „За да сложите край“, прошепна той, „за да ме освободите…“
— Не! — Ребека почти изкрещя.
Лорд Байрон бавно присви очи.
— Не го казвайте. Моля ви! Умолявам ви.
По устните му се плъзна зла усмивка.
— Защо не желаете да научите? — попита той.
— Защото… — Ребека направи жест с ръцете си. — Нима не виждате? — тя се облегна на стола. — Знанието понякога е опасно нещо.
— Да, така е. — Лорд Байрон кимна присмехулно. — Няма съмнение. Но не мислите ли също, че това не е повод да се откажем от правото си да разсъждаваме? Не да се осмеляваме, не да търсим, а да тъпчем на място и да гнием?
Ребека преглътна. В ума й се бореха тъмни страхове и надежди. Гърлото й пресъхна сякаш от съмнение.
— Значи го направихте? — промълви тя накрая. — Изпълнихте желанието му?
Лорд Байрон дълго не отвръщаше.
— Обещах му, че ще го направя — промълви той най-после. — Пашата ми благодари — просто, но любезно. После се усмихна. „В замяна“, каза ми той, „пазя нещо за вас.“ Той ми разказа за своето наследство. Книжа, ръкописи — плод на хилядолетна работа. Те ме чакаха — заключени, в Ахерон.
— В Ахерон, замъка на пашата?
Байрон кимна.
— Защо там? Защо не ги е донесъл, за да ви ги предаде?
— Аз, разбира се, му зададох същия въпрос.
— А той?
— Той не ми отговори.
— Защо?
Лорд Байрон замълча. Отново се взря в сенките зад нейния стол.
— Попита ме — проговори той най-сетне, — дали помня подземния олтар на мъртвите. Аз, естествено, го помнех. „Там ще откриете моя прощален подарък“ рече пашата. „Останалата част от замъка е изгоряла до основи. Но олтарът не може да бъде унищожен. Вървете, милорд. Открийте онова, което съм оставил за вас“.
Отново го попитах защо не е взел книжата със себе си. Пашата се усмихна и поклати глава. Хвана ме за ръката. „Обещайте ми“, прошепна той. Аз кимнах. Пашата се усмихна и обърна лице към стената на пещерата. Лежа така дълго, без да пророни нито дума. Накрая отново се обърна и ме погледна.
„Готов съм“, прошепна той.
„Не е много късно“, рекох аз. „Можете да се излекувате. Можете да продължите търсенето, ще бъда до вас.“