Пашата само поклати глава. „Вече го реших“, промълви той и взе ръката ми. Постави я върху голото си сърце. „Готов съм“, повтори тихо.
Лорд Байрон замълча. Усмихна се на Ребека и продължи:
— Убих го. Искате ли да знаете как?
Ребека не отвърна.
— Тайната. Смъртната, убийствена тайна — лорд Байрон се засмя. На Ребека й се стори, че той въобще не говори на нея.
— Отворих черепа му. Разрязах неговите гърди и тогава… — лордът замълча. Ребека напрегнато слушаше. Стори й се, че чу някакъв шум — дращенето, познато й от преди. То идваше откъм тъмнината край нейния стол. Опита се да стане, но лорд Байрон бе приковал очите си върху нея — чувстваше краката си като от олово. Остана на място. Стори й се, че в стаята отново настъпи тишина. Не чуваше нищо друго, освен ударите на собственото си сърце.
— Изядох мозъка и сърцето му. Просто, нали? — Байрон отново бе вперил очи отвъд нея. — Пашата умря без дори да простене. Главата му представляваше отвратителна гледка, но лицето му изглеждаше спокойно. Извиках Лавлейс. Посрещнах го до входа на пещерата. Той ме погледна с ужас. После се усмихна и ме погали по лицето. „Ох, Байрон“, промълви той, „толкова се радвам. Вие отново сте предишния красавец.“
Намръщих се. „Какво искате да кажете? — попитах.
«Че сте красив. Красив и млад, както на времето».
Докоснах страните си. «Не.» Те бяха гладки, без бръчки. «Не,» повторих. «Не е възможно.»
Лавлейс се засмя. «Точно така е. Красив, като тогава, когато ви видях за първи път. Красив, като тогава, когато се превърнахте във вампир.»
«Но…», усмихнах се аз, виждайки засмяното лице на Лавлейс. Разсмях се с все сила. «Не разбирам… Как? Как?» — задавих се от недоумение. Тогава изведнъж разбрах. Погледнах назад към пещерата, към обезобразения труп на пашата.
Лавлейс също за първи път видя какво съм сторил. Приближи трупа и го погледна с погнуса. «Мъртъв ли е?» — попита. Кимнах. Лавлейс потрепери. «Как?»
Посегнах и го погалих по косата. «Не питайте», казах аз. Целунах го бавно. «Не ви трябва да знаете.»
Лавлейс кимна. Наведе се над трупа и смаяно го огледа. «А сега?» — промълви той най-сетне. «Ще го горим ли, или ще го погребем?»
«Нито едното, нито другото.»
«Байрон, той беше мъдър и всемогъщ, не може да го оставим тук.»
«Нямам такива намерения.»
«Тогава какво?»
«Ще откарате трупа в Мисолонги.» Усмихнах се. Гърците трябва да имат своя мъченик. А аз…“ — приближих отвора на пещерата. Навън звездите бяха изчезнали зад тъмните облаци. Подуших въздуха. Наближаваше буря. Обърнах се към Лавлейс. „Трябва да получа своята свобода. Лорд Байрон е мъртъв. Умря в Мисолонги. Нека новината се разнесе из цяла Гърция и по света.“
„Искате това да бъде представено за вас?“ — Лавлейс посочи с ръка трупа.
Кимнах.
„Как?“
Потупах с ръка кесията на колана на Лавлейс. „Вашите гърци са ненадминати във вземането на подкуп.“
Лавлейс бавно се усмихна и наведе глава. „Много добре. Щом такова е вашето желание.“
„Такова е.“ Прегърнах го и го целунах. Излязох от пещерата и отвързах един кон. Лавлейс ме следеше с очи. „Какво смятате да правите?“ — попита ме той.
Разсмях се и се качих на седлото.
„Продължавам търсенето“, отвърнах аз.
Лавлейс се намръщи.
„Търсене ли?“
„Да, при това за последно.“ Подкарах коня. „Довиждане, Лавлейс. Очаквам да чуя топовни гърмежи над Гърция, оповестяващи моята смърт.“ Лавлейс галантно свали шапката си. Аз му махнах с ръка, обърнах коня и препуснах надолу по хълма. Скоро пещерата се изгуби между скали и дървета.
Бурята ме връхлетя на пътя към Янина. Спрях да се подслоня в една кръчма. Гърците мърмореха, че никога не били чували такива гръмотевици. „Велик човек се е поминал,“ единодушни бяха те.
„Кой може да е?“ — попитах.
Един от хората, разбойник, ако се съди по пищовите, затъкнати в колана му, се прекръсти. „Молете се на Бога да не е лордос Байронос“, рече той. Другарите му кимнаха. Усмихнах се. Когато се връщах в Мисолонги, знаех, че войниците по улиците щяха да хълцат и плачат. Изчаках бурята да отмине. Яздих цяла нощ и цял ден. Стигнах до пътя към Ахерон. Вече се смрачаваше. До моста видях един селянин. Сграбчих го и го вдигнах на коня си. Той се развика „Върколак! Върколакът се върна!“ Прерязах гърлото му, пих и хвърлих тялото малко по-нататък в реката. Луната вече светеше на небето. Подкарах жребеца през дефилета и клисури.
Арката към Повелителя на смъртта стоеше на мястото си. Минах под нея, покрай скалата. После заобиколих носа и поех към селото и замъка на пашата, разположен върху огромната канара. Преди стените му се извисяваха на фона на небето. Сега сякаш се бяха изпарили. Прекосих селото. Всъщност от него нямаше останало нищо, само купчина камъни и плевели. Стените на замъка като че ли бяха потънали в скалата — за да не може никой да разбере, че са съществували. Добрах се до върха, мястото, където някога се намираше замъкът. Онемях от изненада. В лекия сумрак камъни със странни форми излъчваха светлина — сякаш дъждът ги беше моделирал от пясък. Бавно слязох от коня. От величествения градеж, намирал се някога тук, не бе останала и следа. Между камъните растяха кипариси и бръшлян, плевели и повет — нищо друго не бе оцеляло. Мястото изглеждаше като преорано. Зачудих се дали това не е моя работа, дали не съм докарал проклятие над него, пронизвайки със своята сабя сърцето на господаря му.