— Какво се случи с нея? Кажете ми! Какво се случи с нея?
Лорд Байрон продължи да мълчи. Ребека навлажни устните си. Искаше да повтори въпроса си крещейки, да даде воля на цялата си мъка, като хвърли в лицето му премълчаваното обвинение, но устата й беше пресъхнала. Не можа да каже нито дума. Лорд Барон я гледаше и се усмихваше. Впери поглед в шията й, после стана и закуца през стаята. Вдигна една бутилка и рече:
— Вие сте жадна. Мога ли да ви предложа вино?
Ребека кимна. Погледна етикета. „Шато Лафит Ротшилд“. Най-хубавото, най-доброто възможно. Подаде й чаша, тя я взе и отпи, после изгълта цялата течност. Никога не беше опитвала толкова прекрасно нещо. Вдигна очи. Лорд Байрон я наблюдаваше с безизразно лице. Той едва докосна с устни своята чаша. По лицето му не се появи дори сянка от удоволствие. Облегна се назад в стола си и макар че очите му просветваха както преди, Ребека можа да проникне дълбоко в тях и да установи, че те са като мъртви.
— Все пак — обади се той, — предпочитам да не бяхте идвала.
Ребека го погледна изненадана.
— Антикварят ми каза…
— Антикварят. Забравете антикваря.
— Но той…
— Казах ви — забравете го.
Ребека преглътна.
— Той твърдеше, че ме очаквате.
— Да, но знаете ли какво означава това? Очакването за нас е най-жестокото мъчение.
— И антикварят знаеше какво ще се случи?
Лорд Байрон се усмихна едва-едва.
— Разбира се. Защо иначе ще ви праща при мен?
Изведнъж го обзе ужасна умора. Затвори очи, сякаш искаше да не гледа живата Ребека. Кучето се размърда и го близна по ръката, но лордът остана неподвижен като пародия на собствения си красив и млад външен вид.
— Вие на какво се надявахте снощи?
— Да съм се надявал?
— Да — Ребека замълча. — До гробницата. Чакахте ме. На какво се надявахте?
По лицето на Байрон се изписа силна болка. Той замръзна, сякаш очакваше тъмнината да му прошепне нужния отговор. Погледът му продължаваше да стои вперен нейде зад нея, в мрака, от който се бе появило кучето. Там обаче не се забелязваше никакво движение, само пълна тишина. Лорд Байрон изведнъж се намръщи и поклати глава.
— На каквото и да съм се надявал — рече той, — явно моментът още не е съзрял.
Разсмя се и екотът на гласа му вледени кръвта й повече от всичко друго през тази нощ.
— Аз съществувам от преди два века — рече лордът, отмествайки поглед към Ребека. Въпреки това тя имаше чувството, че говори не на нея, а на тъмнината зад гърба й. — Никога друг път не съм се чувствал по-далеч от живота, принадлежал ми някога. Всяка година, всеки ден изковаваха брънка от веригата, която влача днес — тежестта на моето собствено безсмъртие. Днес този товар ми се струва непоносим.
Той замълча и посегна към чашата. Отпи внимателно глътка и затвори очи, сякаш тъгувайки за забравения вкус на виното. После, без да повдигне клепачи, пресуши чашата и бавно, с абсолютно спокойствие, я пусна да се разбие на пода.
Кучето се раздвижи и заръмжа. От далечния ъгъл на стаята излетяха няколко птици и изпърхаха във въздуха. Ребека не ги бе забелязала. Почуди се какви ли още същества дебнат скрити в тъмнината зад стола й. Птиците кацнаха. Тишината се върна и лорд Байрон отново отвори очи.
— Странно — заговори той, — колко лесно забравяме своите спомени, колко бързо изчезва техният блясък. И все пак, като те гледам тук, си спомням, че на времето животът наистина кипеше.
— И това представлява голямо мъчение, така ли?
— Мъчение и наслада. Особено когато се смесят.
— Сега се събуди отново, нали? Пламъкът на вашите спомени?
Лорд Байрон леко наклони глава. Устните му се раздвижиха.
— Как ще понесете тяхното повторно угасване? — попита Ребека — Не е ли по-добре да опазите пламъка им?
Лордът се усмихна.
Ребека не сваляше очи от него.
— Разкажете ми — рече тя.
— Да ви разкажа?
— Нямате друг избор.
Неочаквано вампирът се разсмя.
— Имам. Бих могъл да ви убия. Това ще ми позволи да забравя за известно време.
Настъпи тишина. Ребека чувстваше, че Байрон е впил поглед в шията й. Продължи да чака, усещайки страха си странно отдалечен.
— Разкажете ми — повтори тихо тя. — Как се случи? Искам да знам — замълча, прикована на място. Мислеше за майка си. — Заслужавам да знам.
Лорд Байрон вдигна очи и отново бавно се усмихна.
— Да, заслужавате — рече той. — Сигурно заслужавате — настъпи пауза, лордът гледаше в тъмното зад Ребека.
Тя си помисли, че чува лек шум. Събеседникът й се усмихна, сякаш също го бе доловил.
— Да — съгласи се най-сетне той, без да сваля поглед от обкръжаващия ги мрак, — така трябва да стане. Вие сте права. Слушайте тогава и се опитайте да разберете.