Най-после посмя да вдигне глава. Коридорът изглеждаше празен. Редицата от нейни предшественици беше изчезнала. Тя се огледа. Нищо. Съвсем нищо.
— Къде сте? — извика. — Байрон! Къде сте? Убийте ме, ако трябва, но престанете с тези номера! — посочи към мястото, където беше видяла труповете и зачака. Коридорът оставаше все така пуст — Хайде! — Ребека замълча. — Хайде! — никакъв отговор. Изправи се. Пред себе си видя една единствена врата. Приближи и я отвори. Вътре светеше пламък от свещ. Влезе и замръзна на място. Намираше се в катакомба.
Гробницата беше точно срещу нея. В далечния край личаха стъпалата, извеждащи в черквата. Ребека пристъпи към тях. Изкачи ги и натисна капака. Беше заключен. Натисна отново. Той дори не се помръдна. Седна на последното стъпало с гръб, опрян в капака и зачака. Наоколо цареше пълна тишина. Вратата зад гробницата зееше все още отворена, но Ребека нямаше сили да се върне по коридора. Изчака няколко минути. Тишина. Плахо слезе на по-долното стъпало и се спря. Нищо. Бавно се заспуска надолу по останалите стълби и огледа криптата, фонтанът безшумно бълбукаше. Всичко останало изглеждаше неподвижно. Ребека погледна към вратата зад гробницата. Дали няма да успее, ако се затича и намери врата към улицата? Да, може би в края на краищата щеше да успее. Тихо прекоси криптата. Спря се до гробницата. Събра всичките си сили. Сега беше моментът да тръгне.
В миг някой я сграбчи за гърлото. Ребека извика, но викът й бе заглушен от втора ръка, която запуши устата й, задушавайки я. В очите й нахлу прах — миришеше на смърт. Примигна ужасена. Погледна към вековното същество, което бе Хайде. Две горящи червени очи; зейналата беззъба уста; съсухрената като на насекомо глава. Ребека се бореше. Съществото изглеждаше толкова слабо, но силата му бе непреодолима. Ребека почувства, че ръката около шията й започва да я души. Задави се. Видя как съществото вдигна и другата си ръка. Ноктите му бяха като ятагани. Прокара единия по гърлото й. Ребека почувства как кръвта й започна да изтича. Опита се да отблъсне главата му встрани. Съществото приближаваше устните си. Разтворената му паст вонеше ужасно. Ребека усети как ноктите отново докосват шията й. Чакаше. Знаеше, че устните са точно над раната. Затвори очи. Надяваше се смъртта да настъпи бързо.
После чу шумното дишане на съществото. Напрегна се, но нищо не се случи. Отвори очи. Устните му бяха над самата рана. Гледаше я с горящи очи и трепереше.
— Не спирай! — чу гласа на Байрон.
Съществото продължаваше да се взира в нея. Ребека надникна зад него. Байрон стоеше до гробницата. Съществото бавно извърна поглед към него.
— Направи го! — повтори той.
То не отвърна.
Лорд Байрон погали голия му череп.
— Няма друг начин, Хайде — прошепна той. — Моля те — целуна го. — Моля те!
Човешкото подобие стоеше все така безмълвно. Ребека видя как Байрон напрегнато се взира в него.
— Тя знае тайната — прошепна той. — Разказах й всичко.
Той чакаше.
— Нали се разбрахме, Хайде. Тя знае тайната. Не можеш да я пуснеш току-така.
Съществото се разтрепери. Тънките му, голи рамене заподскачаха. Лорд Байрон понечи да ги успокои, но то го отблъсна. Отново се вгледа в очите на Ребека. Лицето му изглеждаше изкривено, сякаш от скръб — горящите очи бяха все така сухи. Бавно отвори уста и затресе глава. Ребека почувства как пръстите на гърлото й се разхлабват.
Съществото направи опит да се изправи. Олюля се. Лорд Байрон го задържа в ръцете си. Прегърна го, целуна го и го залюля. Ребека стана на крака, не вярвайки на очите си.
Лорд Байрон я погледна. Лицето му бе ледено от мъка и отчаяние.
— Тръгвайте — прошепна той.
Ребека не можеше да помръдне.
— Тръгвайте!
Викът му прокънтя толкова ужасно, че тя запуши ушите си с ръце и побягна от криптата. На стъпалата спря и хвърли поглед назад. Лорд Байрон стоеше, надвесен над съществото, като майка над своето дете. Ребека постоя за миг, после се обърна и се втурна напред, оставяйки гробницата зад гърба си.
В горния край на стълбите имаше коридор. Тръгна по него. В края му стигна до една врата, натисна дръжката и я отвори. Ахна от радост, когато пред нея се откри улицата. Навън мръкваше. Залезът оцветяваше влажното лондонско небе — огледа го с учудване и възторг. Спря за миг, заслушана в тътена на града — шум, който бе изгубила надежда да чуе някога отново — шумът на живота. Пое по улицата. Огледа се. Прозорците на къщата на лорд Байрон бяха все така тъмни. Вратите — затворени. Никой не я преследваше.