Даде си сметка, че страхът бавно я напуска. Отново погледна към съществото, но почти не го виждаше — клепките й бяха натежали от спокойствие. Помисли си дали не спи. Опита се да се изправи и да седне, но главата й тежеше, сякаш бе упоена. Не можеше да се движи. Само завъртя леко глава, докато най-после се отпусна неподвижна. Лежеше в нечии обятия. В гърлото си усещаше лека болка. Почувства върху кожата си топла струйка кръв. Някой я погали по шията отстрани. Удоволствието беше неизразимо. „Чии ли са тези пръсти“, попита се тя в странен унес. Не принадлежаха на съществото — виждаше го, кацнало на ръба, една тъмна и неясна фигура. После Ребека чу глас, най-красивия глас, достигал някога до слуха й.
— Тази — прошепна гласът. — Ти ми обеща, тази! Погледни, виждаш ли лицето й?
Ребека се опитваше да не заспи, да продължи да слуша, но думите започнаха да заглъхват в тъмнината. Мракът беше гладък като коприна и много приятен при допир.
Все пак не изпадна в пълно безсъзнание. През цялото време усещаше тялото си, живота в него, душата, кръвта в своите вени. Лежа така неясно колко време. Даде си сметка, че се изправя на крака, но единственото което си спомни, когато студеният вятър на нощен Лондон я блъсна в лицето, бе, че я изведоха нагоре по стълбите и през параклиса. После закрачи по безброй тъмни улици. Някой вървеше до нея. Тя се разтрепери. Чувстваше вътрешен хлад, макар кожата й да бе гореща. Раната на шията пареше като разтопено злато. Спря и замръзна неподвижна. Видя как фигурата продължи напред — само един силует в дълго тъмно палто. Ребека се огледа. Отдясно течеше Темза. Водите й изглеждаха мръсни от тъмнината и студа. Бурята бе затихнала до неестествено спокойствие. Нищо живо не смущаваше този покой.
Ребека стисна ръце и потръпна, фигурата пред нея бързо премина по крайречната алея. Човекът куцаше и носеше бастун. Ребека опипа раната си. Болката започваше да намалява. Вдигна поглед към силуета, но той бе изчезнал. Видя го отново как пресича моста Уотърлу. Стигна отсрещния бряг и се изгуби.
Ребека бродеше безцелно по безлюдните улици на Лондон. Напълно изгуби чувство за място и време. По някое време един човек се опита да я спре, посочвайки раната на шията й — предложи й помощ, но тя го блъсна, без дори да го погледне в лицето. Утрото настъпи бавно, а тя продължаваше да се скита из града. Усети шума от уличното движение и тихото чуруликане на птиците. На небето от изток се появиха розови отблясъци. Отново се озова край Темза. За първи път през цялата нощ погледна часовника си. Шест часа. Изненадана си даде сметка, че замайването й още не е минало. Облегна се на една улична лампа и погали болезнената рана, опасваща шията й.
Пред нея, до стената на кея, се бе събрала тълпа от хора. Тръгна към тях. Всички се бяха вторачили във водата долу. Ребека забеляза и полицаи. Те държаха специални куки. Започнаха да ги теглят и измъкнаха на кея раздърпан, мокър денк. Ребека видя как го претърколиха над парапета и как той падна с глух шум върху паважа. Един полицай се надвеси и започна да разсъблича дрипите. След миг смръщи лице и затвори очи.
— Какво има? — попита Ребека стоящия пред нея. Той не отвърна нищо, само се отмести настрани. Ребека погледна към купчината. Очите й срещнаха мъртви очи. Лицето се усмихваше, но бе смъртно бледо. На шията на мъртвеца зееше ужасна рана.
— Не — тихо прошепна на себе си Ребека, — не. Видяното стигна до съзнанието й бавно, подобно звук от пуснат в кладенец камък. Мисълта, кой и какво бе сторил на трупа и на нея самата, излизаше далеч отвъд възможностите й да го осъзнае. Чувстваше се уморена и болна. Обърна се и бързо напусна кея. Инстинктивно се загърна с палтото си, за да не може никой да види раната върху собствената й шия. Заизкачва се по стълбите на моста към Чаринг Крос.
— Ребека!
Същият глас, който чу пред параклиса „Свети Джуд“. Ужасена, тя се обърна. Пред нея стоеше мъж със злобна усмивка върху лицето си.
— Ребека! — усмивката му стана по-широка. — Изненада! Изненада! Не ме ли помниш?
Ребека отвърна лице. Мирисът на киселина в дъха му беше отвратителен. Когато го погледна отново, той тихо изцъка с език. Беше млад и добре облечен, почти наконтен, но дългата му коса изглеждаше, мазна и невчесана. Шията му бе странна — сякаш извъртяна наопаки. Да, тя си го спомни. Силуетът от Мейфеър. Сега, когато го видя на светло, разбра защо първия път й се стори познат.
— Антикварят… — прошепна тя. — Вие ми донесохте писмата. Онези, на Томас Мур.
— Добре — изхриптя той. — Всичко се повтаря отново, ясно. Няма нищо по-ужасно за един мъж от това да бъде забравен от хубаво момиче — антикварят отново злорадо се ухили и Ребека почувства нужда да отвърне лице. Това изглежда не го засегна. Хвана ръката на момичето и когато тя се опита да се освободи, той я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в плътта й.