Выбрать главу

Вълкът се стрелна назад, а вторият затича в кръг около мен — пристъпваше към мен с танцова стъпка и се отдръпваше. И двата скочиха достатъчно близо, че да ме накарат да завъртя млатилото и да размахам меча, а после отново избягаха.

Не зная колко време продължи това, но разбрах стратегията. Те смятаха да ме изтощят и притежаваха силата да го направят. За тях се бе превърнало в игра.

Аз се въртях, мушках, отбранявах се и едва не падах на колене. Вероятно това е продължило не повече от половин час. Но такова време няма как да се измери.

Краката ми поддаваха, и аз предприех един отчаян последен рискован ход. Замрях неподвижно с оръжията от двете ми страни. И този път те ме нападнаха, точно както се и надявах.

В последния миг замахнах с млатилото, усетих как кълбото строшава костта, видях как главата се отмята нагоре, надясно, и с широкото острие на меча прерязах вълчето гърло.

Другият обаче беше до мен. Усетих как зъбите му се забиха в брича ми. За миг щеше да изтръгне крака ми от ставата, но аз разцепих муцуната му отстрани и му разрязах окото. Кълбото на млатилото се стовари върху него. Вълкът се строполи. Аз отскочих назад, отново имах достатъчно пространство за меча и го забих право в гърдите на звяра — чак до дръжката, — а после го извадих.

Това беше краят.

Глутницата бе мъртва. Аз бях жив.

Единствените звуци в пустата заснежена долина бяха собственото ми дишане и гръмовният писък на моята умираща кобила, просната на метри от мен.

Не съм убеден, че бях с всичкия си. Не съм убеден, че онова, което минаваше през ума ми, бяха мисли. Исках да падна в снега, ала се отдалечавах от мъртвите вълци и вървях към своята агонизираща кобила.

Щом се приближих до нея, тя вдигна глава, помъчи се да се изправи на предни крака и отново изцвили — пронизително, гръмовно, умоляващо. Звукът отекна в планините, сякаш стигна до небето. А аз се взирах в нея, взирах се в тъмното й, съсипано тяло на фона на снежната белота, в мъртвите задни бутове и ритащите предни крака, в носа, издигнат към небето, прилепените назад уши и огромните невинни очи, които се подбелиха, когато разтърсващият вик се изтръгна от нея. Тя приличаше на насекомо, наполовина размазано на пода, ала не беше насекомо. Тя беше моята съпротивляваща се, страдаща кобила. Тя се опитваше да стане отново.

Свалих пушката от седлото. Заредих я. И докато тя лежеше и отмяташе глава и се мъчеше напразно да се изправи отново с пронизително цвилене, аз я прострелях в сърцето.

Сега тя изглеждаше добре. Лежеше мъртва и неподвижна и кръвта й изтичаше, а долината бе притихнала. Аз треперех. Чух как от мен се изтръгва грозен задавен звук, видях как повръщано се изля в снега и чак тогава разбрах, че е моето. Вонята на вълк и мириса на кръв ме обгръщаха. А когато се опитах да вървя, едва не се строполих.

Но без да спра дори и за миг, аз отидох сред мъртвите вълци и се върнах при онзи, който едва не бе ме убил — последният, метнах го на раменете си и поех по пътя към дома.

Отне ми може би два часа.

Отново не знам. Но каквото и да бях научил или усетил, докато се биех с вълците, продължаваше да се случва в ума ми и докато вървях. Всеки път, колчем залитнех и паднех, нещо в мен закоравяваше и ставаше по-лошо.

Когато стигнах портите на замъка, мисля, че не бях Лестат. Все още бях някой друг, когато влязох с клатушкане в голямата зала с вълка на раменете — сега топлината на трупа беше силно намаляла и внезапно лумналият огън дразнеше очите ми. Бях смъртно изтощен.

И въпреки че заговорих, щом видях братята ми да стават от масата, а майка ми да потупва баща ми, който вече беше ослепял и искаше да разбере какво става, не знам какво съм казал. Знам, че гласът ми беше много глух, и че имах усещане, че описвам съвсем простичко случилото се.

„И после… И после…“ — нещо такова.

Но брат ми Огюстен изведнъж ме накара да дойда на себе си. Той дойде при мен, огряван от светлината на огъня зад гърба му, и съвсем отчетливо прекъсна тихите ми монотонни думи със своите:

— Ти, копеленце — рече той студено. — Ти не си убил осем вълка!

На лицето му бе изписана грозна погнуса.

Но ето какво бе забележителното — още щом произнесе тези думи, той по някакъв начин разбра, че е сгрешил.

Може би по моя поглед. Може би по възмутеното мърморене на майка ми или по това, че другият ми брат изобщо не се обаждаше. Сигурно по лицето ми. Каквато и да бе причината, случи се почти мигновено и той доби странно смутен вид.