Но три дни по-късно братята ми пристигнаха, за да ме отведат у дома със себе си. Плаках и се молех да остана, но игуменът не можеше да направи нищо.
И още щом пристигнахме в замъка, моите братя ми взеха книгите и ме заключиха. Не разбирах защо се сърдят толкова. Намекваше ми се, че по някаква причина съм се държал като глупак. Не спирах да плача. Обикалях неспирно в кръг, удрях разни неща с юмрук и ритах вратата.
После брат ми Огюстен започна да идва и да ми говори. Отначало говореше със заобикалки, но най-накрая стана ясно, че нито един член на велика френска фамилия нямало да стане беден монах учител. Как съм могъл да схвана всичко толкова погрешно! Били ме изпратили да се науча да чета и пиша. Защо трябвало вечно да навлизам в крайности? Защо съм се държал тъй, както е присъщо на дивите животни?
Що се отнася до това да стана свещеник с истински перспективи в Църквата, е, аз бях най-малкият син в семейството, нали така? Трябвало да помисля за задълженията си към своите племеннички и племенници.
Всичко това в превод значеше следното: „Ние нямаме пари, за да ти осигурим истинска църковна кариера, да те направим епископ или кардинал, както подобава на нашия ранг, затова ще трябва да преживееш живота си тук като невежа и просяк. Влез в голямата зала и поиграй шах с баща си.“
След като проумях това, аз се разридах на масата за вечеря и замънках думи, които никой не разбираше — че тази наша къща била хаос, и заради това ме отпратиха в стаята ми.
После майка ми дойде при мен.
Тя каза:
— Ти не знаеш какво е хаос. Защо използваш такива думи?
— Знам — възразих. Започнах да й описвам мръсотията и разрухата, която цареше навсякъде тук, и да й разказвам как е било в манастира — чист и подреден, място, където, ако си наумиш, можеш да постигнеш нещо.
Тя не го оспори. И колкото и малък да бях, знаех, че тя приема топло необичайните неща, които й говорех.
На следващото утро тя ме заведе на пътешествие.
Яздихме половин ден, докато стигнем внушителния замък на един благородник, наш съсед. Там ме отведоха в кучкарника и тя ми каза да си избера любимци от няколко новородени кученца — мастифи.
Никога не бях виждал нещо толкова нежно и умилително като тези мъничета. А големите кучета приличаха на сънени лъвове, докато ни наблюдаваха. Просто величествени.
Бях толкова развълнуван, че не можех да направя избор. Взех мъжкото и женското кученца, които благородникът ме посъветва да избера — по целия обратен път до вкъщи ги крепих в една кошница в скута си.
А след месец майка ми ми донесе и първия мускет кремъклия и ми даде първия добър кон за езда.
Тя никога не ми каза защо е направила всичко това. Но аз самичък разбрах какво ми е дала. Отгледах кучетата, обучих ги и те сложиха началото на голям кучкарник.
С тези кучета станах истински ловец и на шестнайсетгодишна възраст заживях на полето.
Но у дома аз повече отвсякога дразнех всички. В действителност никой не искаше да ме слуша, когато говорех за възстановяване на лозята или ново засяване на зарязаните ниви, или че трябва да накараме арендаторите да престанат да крадат от нас.
Нищо не можех да променя. Тихите приливи и отливи на живота без промяна ми се струваха същинска смърт.
Ходех на църква на всички празници, само за да наруша монотонността на живота. А когато се провеждаха селските панаири, аз винаги бях там, жаден за малките спектакли, които по друго време не можех да гледам — гледах какво ли не, само да се наруши рутината.
Можеха да са все същите стари жонгльори, мимове и акробати от миналите години, но нямаше значение. Все беше нещо повече от смяната на сезоните и празните приказки за отминала слава.
Но онази година, тази, в която навърших шестнайсет, дойде трупа италиански актьори с шарена каруца, отзад, на която издигнаха най-сложната сцена, която бях виждал някога. Изиграха старата италианска комедия с Панталоне и Пулчинела, с младите любовници Лелио и Изабела, със стария доктор и всички стари номера.
Гледах я в захлас. Никога не бях виждал нищо подобно — нейното остроумие, пъргавината, жизнеността. Влюбих се в нея дори и когато думите вървяха толкова бързо, че не можех да ги разбера.
Когато трупата приключи и събра каквото можа от тълпата, аз се завъртях около тях в кръчмата и ги почерпих всичките с вино, което всъщност не можех да си позволя, само и само да мога да поговоря с тях.
Чувствах неизразима обич към тези мъже и жени. Те ми обясниха как всеки актьор играел ролята си до живот и как не използвали запаметени думи, а импровизирали всичко на сцената. Ти знаеш името си и героя си и го разбираш, и го караш да говори и действа така, както е редно според теб. В това беше гениалността на представлението.