Наричаше се комедия дел арте.
Бях омагьосан. Влюбих се в момичето, което играеше Изабела. Влязох във фургона с актьорите и огледах всички костюми и рисувания пейзаж, и когато отново пиехме в кръчмата, те ми позволиха да изиграя Лелио, младия любим на Изабела, и ми ръкопляскаха, и казаха, че имам дарба. Можех да го изиграя също като тях.
Отначало мислех, че това са само ласкателства, но по някакъв много истински начин нямаше значение дали са ласкателства или не.
На другата сутрин, когато фургонът им потегли от селото, аз бях вътре в него. Бях се скрил отзад, с няколкото монети, които успях да спестя, и всичките ми дрехи, вързани в едно одеяло. Щях да стана актьор.
Сега, за Лелио в старата италианска комедия се предполага, че е доста красив — той е любовникът, както обясних, и не носи маска. Ако има и обноски, достойнство, аристократично държание — толкова по-добре, защото това влиза в ролята.
Е, трупата реши, че съм благословен с всички тези неща. Те незабавно ме обучиха за следващото си представление. И в деня, преди да го изиграем, аз обиколих града — несъмнено много по-голямо и интересно място от нашето село — да известя за пиесата заедно с останалите.
Бях в рая. Но нито пътешествието, нито подготовката, нито другарството с колегите актьори можеха да се сравнят с екстаза, който познах, когато най-сетне застанах на онази малка дървена сцена.
Впуснах се буйно да преследвам Изабела. Открих, че езикът ми реди стихове и остроумия, както никога не ми се беше случвало в живота. Чувах гласа си, който отекваше към мен сред тълпата. Наложи се едва ли не да ме извлекат насила от сцената, за да ме спрат, но всички знаеха, че това е голям успех.
Същата вечер актрисата, която играеше моята възлюбена, ми поднесе собствените си много специални и интимни похвали. Заспах в прегръдките й и последното, което си спомням, че тя каза, беше, че когато пристигнем в Париж, ще играем на панаира Сен Жермен и после ще напуснем трупата и ще останем в Париж да работим на булевард „Дю Тампл“, докато ни приемат в самата „Комеди Франсез“ и започнем да играем пред Мария Антоанета и крал Луи.
Когато на другата сутрин се събудих, нея я нямаше, както и всички останали актьори, а там бяха братята ми.
Никога не разбрах дали са подкупили приятелите ми, за да ме предадат, или просто са ги подплашили. По-скоро последното. Какъвто и да бе случаят, пак ме върнаха у дома.
Разбира се, семейството ми бе изпаднало в пълен ужас от постъпката ми. Да поискаш да станеш монах на дванайсет години е простимо. Но театърът носеше петното на дявола. Дори и на великия Молиер не бяха позволили християнско погребение. А аз бях избягал с трупа парцаливи италиански скитници, бях си боядисал лицето бяло и бях играл с тях на градски площад за пари.
Пребиха ме жестоко, и след като напсувах всички, пак ме пребиха.
Ала най-лошото наказание беше да видя изражението на лицето на майка ми. Дори не бях й казал, че заминавам. И бях я наранил — нещо, което досега не се бе случвало.
Но тя никога нищичко не каза за това.
Когато дойде при мен, тя ме слушаше как плача. Видях сълзи в очите й. И тя положи длан на рамото ми, което за нея си беше малко забележително.
Не й казах какво беше през тези няколко дни. Но мисля, че тя знаеше. Нещо вълшебно бе напълно загубено. И отново тя се възпротиви на баща ми. Тя сложи край на укорите, боя и ограниченията.
Сложи ме да седна до нея на масата. Отстъпваше ми, дори се обръщаше към мен и разговаряше, което бе напълно неестествено за нея, докато не усмири и разсея злобата на семейството.
Най-сетне, също както в миналото, тя извади още един свой накит и купи хубавата ловна пушка, която бях взел с мен, когато убих вълците.
Това бе превъзходно и скъпо оръжие и въпреки нещастието ми аз нямах търпение да го изпробвам. А тя додаде към нея и още един подарък — лъскава кестенява кобила със сила и скорост, каквито не познавах досега у животно. Но това бяха дреболии в сравнение с общата утеха, която ми даде майка ми.
Ала въпреки това горчилката в мен не утихна.
Никога не забравих какво беше, когато бях Лелио. Заради случилото се станах малко по-жесток и никога, никога повече не отидох на селския панаир. Проумях, че никога няма да се измъкна оттук, и, странно, когато отчаянието ми се задълбочи, аз станах по-полезен.