Когато станах на осемнайсет, аз сам внушавах страх от Бога на слугите и арендаторите. Сам осигурявах прехраната ни. И по някаква странна причина това ми носеше удовлетворение. Не зная защо, но обичах да седя на масата и да размишлявам, че всички там ядат онова, което аз съм донесъл.
И така, тези мигове ме бяха привързали към майка ми. Тези мигове ни бяха дарили взаимна обич, незабелязвана и вероятно нямаща равна на себе си в живота на хората около нас.
И сега тя бе дошла при мен по това странно време, когато по причини, които сам не разбирах, аз не можех да понеса компанията на нито един друг човек.
Вперил очи в огъня, аз едва я видях как сяда и потъва в сламеника до мен.
Тишина. Само пукотът на огъня и дълбокото дишане на спящите кучета до мен.
После я погледнах бегло и се сепнах.
Тя бе боледувала с кашлица цяла зима и сега изглеждаше наистина болнава, а красотата й, която винаги бе била много важна за мен, за пръв път изглеждаше уязвима.
Лицето й беше ъгловато, скулите й — съвършени, много високи и широко разположени, но изящни. Линията на челюстта й бе силна, ала много изящна и женствена. И имаше много ясни кобалтовосини очи, обрамчени с гъсти пепеляви ресници.
Ако в нея имаше някакъв недостатък, то това вероятно беше, че всичките й черти бяха твърде дребни, като на котенце, и я правеха да изглежда като момиче. Очите й се смаляваха дори още повече, когато се ядоса, а въпреки че устните й бяха сладки, често имаха твърдо изражение. Не се извиваха надолу, изобщо не бяха изкривени — бяха като малка розова роза на лицето й. Но бузите й бяха много гладки, а лицето — тясно и когато изглеждаше много сериозна, устата й, без изобщо да се променя, кой знае защо изглеждаше злобна.
Сега бе леко измършавяла. Но на мен пак ми изглеждаше красива. Тя все още беше красива. Обичах да я гледам. Косата й беше гъста и руса, и това бях наследил от нея.
Всъщност аз й приличам, поне повърхностно. Но моите черти са по-едри и по-груби, а устата ми е по-подвижна и може понякога да бъде много злобна. И в моето изражение си личи чувството ми за хумор, наклонността ми към пакости и почти истеричен смях, които винаги съм притежавал, без значение колко съм нещастен. Тя не се смееше често. Можеше да изглежда съвсем студена. Ала в нея винаги имаше мъничко момичешка сладост.
Е, аз я погледнах, щом тя седна на леглото ми — дори се втренчих в нея, предполагам — и тя незабавно ми заговори.
— Знам как е — каза ми тя. — Ти ги мразиш. Заради онова, което си преживял, и което те не знаят. Липсва им въображение да си представят какво ти се е случило горе в планината.
Усетих студена наслада в тези думи. Мълчаливо й признах, че го е разбрала съвършено.
— Същото беше и с мен първия път, когато родих дете — продължи тя. — Дванайсет часа се гърчих в агония и болката ме държеше в клопка, знаех, че единственото освобождение е раждането или собствената ми смърт. Когато всичко свърши, аз държах в прегръдките си твоя брат Огюстен, но не исках никой друг да припарва до мен. И не беше, защото ги обвинявах. Беше само заради това, че бях страдала така час подир час, влязох в кръга на ада и се върнах пак. Те не бяха попадали в кръга на ада. И се почувствах напълно спокойна. В тази обичайна случка, във вулгарния акт на раждането аз разбрах какво е пълната самота.
— Да, това е — отвърнах. Бях леко потресен.
Тя не отговори. Щях да се изненадам, ако беше отговорила. След като каза онова, което имаше да казва, тя нямаше намерение да води разговор. Но положи длан на челото ми — нещо твърде необичайно за нея — и когато отбеляза, че след толкова време аз все още съм облечен със същите окървавени ловджийски дрехи, аз също го забелязах и осъзнах колко е извратено това.
Тя се умълча.
И докато седях там, загледан покрай нея в камината, аз исках да й кажа много неща, особено колко много я обичам.
Но бях предпазлив. Тя имаше обичая да ме срязва, когато й говоря, и към обичта ми се примесваше силна обида към нея.
Цял живот я бях гледал как чете италиански книги и пише писма на хора в Неапол, където бе израсла, ала й липсваше търпение дори да научи мен или братята ми на азбуката. И нищо не се промени, след като се върнах от манастира. Бях на дванайсет и не можех да прочета и напиша повече от няколко молитви и името си. Не можех да гледам книгите й, мразех нейната вглъбеност в тях.