И по някакъв неясен начин мразех това, че само моята огромна болка можеше да изтръгне от нея мъничко топлина или интерес.
Ала тя беше моят спасител. И нямаше никого, освен нея. А на мен ми беше омръзнало да бъда сам, сигурно колкото на всеки млад човек.
Сега тя бе тук, извън границите на нейната библиотека, и бе грижлива към мен.
Най-сетне се убедих, че тя нямаше да стане и да си тръгне, и й заговорих.
— Майко — рекох с нисък глас, — има и още нещо. Преди това да се случи, имаше моменти, когато чувствах ужасни неща — изражението й не се промени. — Искам да кажа, че понякога сънувам, че бих могъл да ги избия всичките — продължих. — В съня аз убивам братята си и баща си. Вървя от стая на стая и ги коля, както избих вълците. Усещам в себе си желанието да убивам…
— И аз също, сине — отвърна тя. — И аз също — и най-странната усмивка озари лицето й, когато ме погледна.
Наведох се напред и се вторачих в нея. Снижих глас.
— Виждам се как крещя, когато това се случва — продължих. — Виждам лицето си разкривено в гримаси и чувам как от мен се изтръгва рев. Устата ми е окръглена в съвършено О, и от мен изригват писъци, крясъци.
Тя кимна със същия разбиращ поглед, сякаш зад очите й гореше светлина.
— И в планината, майко, докато се биех с вълците… беше малко като това.
— Само малко? — попита тя.
Кимнах.
— Чувствах се като някой, различен от мен, когато убих вълците. И сега не знам кой е тук с теб — твоят син Лестат или онзи другият, убиецът.
Тя дълго мълча.
— Не — каза тя най-сетне. — Ти си убил вълците. Ти си ловецът, воинът. Ти си по-силен от всички тук, това е твоята трагедия.
Поклатих глава. Това бе вярно, ала нямаше значение. Не можеше да е причина за нещастие като това. Но каква полза да го казвам?
Тя извърна очи за малко, а после пак ме погледна.
— Но ти си много неща — продължи. — Не си само едно нещо. Ти си убиецът и мъжът. И не се поддавай на убиеца в теб само защото ги мразиш. Няма нужда да поемаш върху себе си бремето на убийството или лудостта, за да се освободиш от това място. Несъмнено трябва да има и други начини.
Последните две изречения ме поразиха силно. Тя бе стигнала до същественото. И изводите ме заслепяваха.
Винаги бях усещал, че не мога да бъда добро човешко същество и да се боря с тях. Да бъдеш добър означаваше те да те победят. Освен, разбира се, ако не откриех по-интересна идея за добротата.
Седяхме неподвижно известно време. И сякаш витаеше близост, необичайна дори за нас. Тя гледаше огъня и се почесваше през гъстата коса, свита на венец на тила й.
— Ти знаеш ли какво си представям аз — рече тя, като отново ме погледна. — Не толкова убийството им, колкото изоставянето, което напълно ги опозорява. Представям си как пия вино, докато се напия толкова, че съблека дрехите си и се изкъпя гола в планинските потоци.
Без малко да се разсмея. Но това бе благородно веселие. Погледнах нагоре към нея, за миг несигурен дали я чувам правилно. Но тя бе произнесла тези думи, и не беше приключила.
— А после си представям как отивам в селото — продължи, — влизам в кръчмата и замъквам в леглото си всички мъже, които влизат там — грубияни, здравеняци, старци, момчета. Само лежа там и ги поемам, един след друг, и чувствам някакъв величествен триумф в това, някакво абсолютно освобождение, без да мисля какво се случва с баща ти и с братята ти, дали са живи или мъртви. В този миг аз съм напълно аз. На никого не принадлежа.
Бях твърде шокиран и изумен, за да кажа нещо. Но и това бе ужасно, ужасно весело. Когато си помислих за баща ми и братята ми и надутите дюкянджии в селото и как те биха откликнали на подобно нещо, направо щях да си умра от смях.
Ако и да не се засмях на глас, това беше сигурно защото образът на голата ми майка ме караше да мисля, че не бива. Но и не можах да си замълча съвсем. Позасмях се и тя кимна с полуусмивка. Вдигна вежди, сякаш за да каже: ние се разбираме.
Най-накрая избухнах в гръмотевичен смях. Тупах коляното си с юмрук и удрях главата си в дървената табла на леглото зад гърба ми. И тя самата без малко да се разсмее. Може би, по някакъв свой, безшумен начин, се смееше.
Любопитен момент. Някакво почти брутално чувство за нея като човешко същество, напълно отстранено от всичко, което я заобикаля. Ние наистина се разбирахме и цялата ми обида към нея нямаше кой знае какво значение.