— И тези също, мосю — додаде баща му и извади прекрасно ушит чифт подплатени с кожи ботуши от черен велур. — За лова, мосю.
Бях леко слисан. Те ми поднасяха тези жестове най-любезно, тези мъже, които притежаваха богатство, за каквото аз само мечтаех, и ме почитаха като аристократ.
Взех наметалото и ботушите. Благодарих им по-прочувствено, отколкото някога бях благодарил на някого.
И чух как брат ми Огюстен каза зад гърба ми:
— Сега той ще стане направо невъзможен!
Усетих, че лицето ми се изчервява. Бе възмутително, че го каза в присъствието на тези мъже, но когато погледнах Никола дьо Ланфан, видях на лицето му най-предано изражение.
— И аз също съм невъзможен, мосю — прошепна ми той, когато го целунах на раздяла. — Някой ден ще ми позволите ли да дойда и да поговорим, и да ми разкажете как сте ги убили всичките? Само невъзможните могат да сторят невъзможното.
Никой от търговците никога не ми бе говорил така. За миг пак станахме момчета. И аз се разсмях гласно. Баща му се обезпокои. Брат ми спря да шепне, но Никола дьо Ланфан продължаваше да се усмихва с парижко хладнокръвие.
Щом те си тръгнаха, аз отнесох червеното кадифено наметало и велурените ботуши в стаята на майка ми.
Тя четеше, както винаги, докато много лениво си решеше косата. На слабата слънчева светлина, която влизаше през прозореца, аз за първи път забелязах сиви нишки в косите й. Казах й какво бе казал Никола дьо Ланфан.
— Защо той да е невъзможен? — попитах я. — Той го каза с чувство, сякаш означаваше нещо?
Тя се засмя.
— Значи нещо, и още как — рече тя. — Той е в немилост — за миг тя вдигна очи от книгата си и ме погледна. — Знаеш, че цял живот са го обучавали да бъде малка имитация на аристократ. Е, по време на първия си семестър като студент по право в Париж той, от всички възможни неща, се влюбил до полуда в цигулката. Като че чул италиански виртуоз, един от онези гении от Падуа, който е толкова велик, че хората разправят, че бил продал душата си на дявола. Е, Никола начаса зарязал всичко, за да взема уроци от Волфганг Моцарт. Продал си учебниците. Нищо не правел, само свирел ли свирел и накрая се провалил на изпитите. Той иска да стане музикант. Представяш ли си?
— И баща му не се побира в кожата си?
— Точно така. Дори потрошил инструмента, а ти знаеш какво означава скъпа стока за добрия манифактурист.
Усмихнах се.
— И значи сега Никола няма цигулка?
— Има цигулка. Той незабавно избяга в Клермон и си продаде часовника, за да си купи нова. Да, той си е невъзможен, а най-лошото от всичко е, че свири доста добре.
— Ти си го чувала?
Тя разбираше от добра музика. Бе израснала с нея в Неапол. А всичко, което бях слушал аз, бяха църковният хор и свирачите по панаирите.
— Чух го в неделя, когато отидох на литургия — рече тя. — Той свиреше в спалнята на горния етаж над дюкяна. Всеки можеше да го чуе и баща му го заплашваше, че ще му счупи ръцете.
Тази жестокост ме накара да ахна. Бях напълно омагьосан! Мисля, че вече го обичах заради това, че се занимава с това, което иска.
— Разбира се, никога нищо няма да излезе от него — продължи тя.
— Но защо?
— Много е стар. Не можеш да се заловиш с цигулката на двайсет години. Но какво ли знам аз? Той свири вълшебно по свой собствен начин. И може би ще успее да продаде душата си на дявола.
Разсмях се малко нервно. Това звучеше трагично.
— Но защо не слезеш в селото и не се сприятелиш с него? — предложи тя.
— Защо, по дяволите, трябва да го правя? — попитах.
— Лестат, моля ти се! На братята ти ще им е много неприятно. А старият търговец ще се побърка от радост. Синът му — и синът на маркиза.
— Това не са достатъчно основателни причини.
— Той е бил в Париж — каза тя и се взря продължително в мен. После се върна към книгата си, като от време на време лениво разресваше коси.
Гледах я как чете и ми беше чоглаво. Исках да я попитам как е, дали този ден кашлицата й е много тежка. Но не можех да повдигна темата пред нея.
— Слез долу и поговори с него, Лестат — рече тя, без да ме погледне повече.
4
Отне ми седмица, докато се реша да потърся Никола дьо Ланфан.
Сложих си подплатеното с кожи червено кадифено наметало и подплатените с кожи велурени ботуши и тръгнах по лъкатушната главна улица на селото към кръчмата.