Бащиният дюкян на Никола се намираше точно срещу кръчмата, но нито видях, нито чух Никола.
Нямах пари за повече от една чаша вино и не бях сигурен какво точно да предприема, когато кръчмарят излезе, поклони ми се и сложи пред мен бутилка от най-доброто си отлежало вино.
Разбира се, тези хора винаги се бяха отнасяли към мен като към сина на господаря. Но сега виждах, че всичко се е променило заради вълците, и странно, от това се почувствах още по-самотен, отколкото обикновено.
Ала щом си налях първата чаша, Никола се появи — ярък цветен проблясък в отворената врата.
Не беше толкова пременен като предния път, слава Богу, ала все пак всичко около него лъхаше на богатство. Коприна, кадифе и чисто нова кожа.
Но беше зачервен, все едно е тичал, а косата му беше разбъркана от вятъра, очите — изпълнени с възбуда. Той ми се поклони, изчака да го поканя да седне и ме попита:
— Какво беше, мосю, да убиете вълците? — сгъна ръце върху масата и се вторачи в мен.
— Защо не ми разкажете вие какво е в Париж, мосю? — отвърнах и веднага се усетих, че е прозвучало подигравателно и грубо. — Извинете — додадох начаса. — Наистина бих искал да знам. В университета ли учихте? Наистина ли сте учили при Моцарт? С какво се занимават хората в Париж? За какво говорят? Какво мислят?
При тази канонада от въпроси той се засмя тихичко. И аз трябваше да се засмея. Махнах да донесат още една чаша и бутнах бутилката към него.
— Кажете ми — продължих, — ходихте ли в Париж на театър? Гледахте ли „Комеди Франсез“?
— Много пъти — отвърна той леко презрително. — Но чуйте, дилижансът ще дойде всяка минута. Ще се вдигне твърде много шум. Окажете ми честта да ви почерпя с вечеря в отделна стая горе. Много бих желал…
И преди да успея да възразя любезно, той вече поръчваше всичко. Отведоха ни горе в неугледна, ала уютна стаичка.
Почти никога не бях влизал в малки, облицовани с дърво стаи и веднага се влюбих в тази. Масата бе наредена за вечерята, която щяха да донесат по-късно, огънят наистина я сгряваше, за разлика от пламтящите камини в нашия замък, а дебелите стъкла на прозореца бяха достатъчно чисти, че да се вижда синьото зимно небе над заснежените планини.
— Сега ще ви разкажа всичко, което искате да знаете за Париж — каза той любезно, като ме изчакваше да седна пръв. — Да, наистина посещавах университета — той се подсмихна, сякаш всичко това бе достойно за презрение. — И наистина учих при Моцарт, който би ми казал, че съм безнадежден, ако нямаше нужда от ученици. А сега, откъде желаете да започна? От вонята на града, или от адския му шум? От гладните тълпи, които те обкръжават навсякъде? От крадците във всяка уличка, готови да ти прережат гърлото?
Махнах с ръка, за да млъкне за всичко това. Усмивката му бе съвсем различна от тона му, държанието му бе открито и приятно.
— Наистина голям парижки театър… — казах аз. — Опишете ми го… Какво представлява?
Мисля, че прекарахме в тази стаичка цели четири часа само в пиене и приказки.
Той рисуваше схеми на театрите върху плота на масата с мокър пръст, описваше пиесите, които е гледал, прочутите актьори, къщичките по булевардите. Скоро описваше цял Париж и бе забравил за цинизма — любопитството ми го разпалваше, докато говореше за Ил дьо ла Сите и Латинския квартал, Сорбоната, Лувъра.
Продължихме с по-абстрактни неща — как вестниците описват събитията, как неговите приятелчета — студенти, се събират по кафенетата, за да спорят. Той ми каза, че мъжете са неспокойни и са разлюбили монархията. Че искат промяна във властта и няма много дълго да мируват. Разказа ми за философите — Дидро, Волтер, Русо.
Не разбирах всичко, което ми казваше. Но с бързата си, понякога саркастична реч, той ми изгради чудесна пълна картина на случващото се.
Разбира се, не се изненадах да чуя, че образованите хора не вярваха в Бог, че безкрайно повече се интересуваха от науката, че аристокрацията е в голяма немилост, както и църквата. Това бяха времена на разума, не на суеверията, и колкото повече говореше той, толкова повече разбирах аз.
Скоро той обрисуваше Енциклопедията, големият сборник със знания под редакцията на Дидро. А после мина към салоните, в които е ходил, пиянските гуляи, вечерите му с актриси. Описа обществените балове в „Пале Роял“, където Мария Антоанета се появяваше до обикновените хора.